Защо Швейцария има повече ядрени бункери от която и да е друга страна?

Първоначално Зора Шелберт, главен оперативен директор и екскурзовод в ядрения бункер Зоненберг в Люцерн, Швейцария , не беше сигурна дали исканията, които получаваше, са шега. Беше февруари 2022 г. и Русия току-що беше хвърлила първите бомби над Киев.

„Хората ме питаха какви мерки трябва да предприемат, къде ще трябва да отидат“, каза Шелберт. Тя бързо осъзна, че са объркали историческото дружество, за което работи, Unterirdisch Überleben (Оцеляване под земята), с местния отдел за гражданска защита.

За редуващо се очарование, недоумение и завист на европейските си съседи, Швейцария, с население от близо 9 милиона души, има повече бункери на глава от населението, отколкото където и да е другаде в света – достатъчно, за да гарантира място за подслон на всеки жител в случай на криза. (Швеция и Финландия са на второ място, като обхващат всички големи градове.) Запитванията, които Шелберт получава, идват от уплашени хора, които се опитват да намерят определените си места. Днес обаче бункерът Зоненберг е предимно музей. Първоначално построен през 1971 г., за да защити до 20 000 души, той остава едно от най-големите ядрени убежища в света до 2002 г., когато капацитетът му е намален до 2000, за да се подобри ефективността и да се намалят разходите, пише The Guardian.

Изправени пред неумолимата руска агресия и едновременното оттегляне на американската военна и дипломатическа подкрепа, европейските страни по целия континент реинвестират в отбрана. Но гражданската защита – невоенни мерки за гражданска защита, включително изграждането на ядрени и бомбардировъчни бункери – също се очертава като нов приоритет. През януари Норвегия въведе отново мандат от ерата на Студената война за изграждане на бомбоубежища във всички новопостроени жилищни сгради – изискване, което Швейцария поддържа непрекъснато от 1963 г. В Германия, която наскоро прие новаторско законодателство за финансиране на милиарди нови военни разходи , въпросът как и дали да се строят граждански бункери отново е предмет на активен обществен дебат . Отчасти вдъхновен от усилията в Германия и Норвегия, през март тази година Европейският съюз публикува официални изявления, призовавайки жителите да поддържат аварийни запаси, съдържащи 72 часа доставки, по всяко време. Излагането на война и причинени от човека бедствия се усеща по-остро от всякога след края на Студената война.

В Швейцария удвоеният интерес към гражданската защита е по-скоро показател за променящи се обществени нагласи, отколкото знак за реална промяна в политиката. Преди 2022 г. „убежищата бяха възприемани от голяма част от населението и дори от някои политици като ненужни“, каза Даниел Жорди, федерален директор на Швейцария по гражданска защита и обучение. „И това определено се промени.“ Силвия Бергер, професор по швейцарска и съвременна история в университета в Берн и водещ експерт по културната история на бункерите, потвърди, че руската инвазия в Украйна е повлияла дълбоко на обществените възприятия за гражданската защита: „Намираме се в процес на трансформация“ на обществените нагласи, „която все още не е приключила“, каза ми тя.

Политиката на Швейцария за осигуряване на подслон на всеки жител в случай на криза е залегнала в закона преди повече от 60 години. Всяка нова жилищна сграда трябва или да включва бункер на място, или в противен случай предприемачите са длъжни да заделят средства за близък обществен бункер, поддържан от държавата. В резултат на това Швейцария сега е домакин на 370 000 бункера, предназначени да защитават цивилното население под земята за период от няколко часа до две седмици. Вентилационните системи имат срок на годност от около 40 години и неутрализират ефектите от радиация, ядрени отпадъци и химически и биологични оръжия.

Разходите за поддръжка и строителство на човек, поемани до голяма степен от предприемачи и собственици на имоти, са сравними с годишните премии за швейцарско здравно осигуряване. В исторически план цената на място е около 1400 швейцарски франка в бункери с капацитет от 50 до 200 души или около 3000 швейцарски франка за по-малки. В мирно време повечето швейцарци ги използват като винарски изби, складови помещения или сауни. През 90-те години на миналия век, с отслабването на напрежението по време на Студената война, бункерите дори са били домакин на пейнтбол и репетиции на музикални групи или са служели като обществени центрове.

Вторият вид бункер – командни пунктове за персонала на гражданската защита и аварийните служби, които управляват операциите – е предназначен за по-дълъг престой и е оборудван с душове, кухненски боксове и достъп до интернет. През последните години тези командни центрове са използвани, не без противоречия , като допълнителни жилища за бежанци, търсещи убежище и бездомни.

Докато днешните бункери са готови за аварийна употреба в рамките на пет дни, а често и по-малко, срокът за Зоненберг е бил две седмици. В единствения пробен период, проведен през 1987 г., аварийните екипи успяват да изградят само малка част от необходимата инфраструктура. Те също така не успяват да затворят една от четирите 350-тонни бетонни врати; оставена открехната, е малко вероятно тя да е била добра защита срещу ядрена бомба, пусната от разстояние. Неуспехът подхранва съмнения относно осъществимостта на поддържането на Зоненберг в такъв мащаб, което кулминира в решението на местната власт да намали капацитета. И все пак той остава изключение: повечето бункери в Швейцария приютяват от едно семейство до 200 души.

Типичният цивилен бункер не служи и като полупостоянен музей, както прави Зоненберг днес. Изложби, съхраняващи оригинално оборудване, допълват обиколката, давайки на посетителите представа какъв е бил животът в командния център по време на Студената война. LED лентовото осветление, откритите тръби и безупречно чистите бетонни коридори създаваха впечатление за бруталистки затвор. Придвижвахме се от етаж на етаж по наклонени рампи, първоначално проектирани да побират колички за доставка на провизии в тунелите отдолу. Кухнята представляваше ред блестящи стоманени вани с куполообразни капаци, повдигнати като сушилни с капаци във фризьорски салони, с черпаци с размерите на човешки глави. Една консервена кутия за храна с размер на галон беше етикетирана, без обещание, „Überlebensnahrung“ („храна за оцеляване“). Кухнята и консервираното ѝ меню бяха предназначени само за командния състав; дори днес цивилните са длъжни да носят свои собствени нетрайни продукти под земята.

Първоначалният команден център е бил оборудван и с болница; предоперационната зала съдържала единствения душ в цялото съоръжение. Имало е високи купчини сухи тоалетни – преувеличени сиви пластмасови кофи – от вида, които все още се предоставят на приютите днес, които предпазват от разпространението на болести, пренасяни с фекалии, резервоари за вода за аварийни ситуации и вътрешни телефонни линии, улесняващи комуникацията между отделенията и етажите. Нямало е прозорци. Аналоговите часовници по стените включвали малка червена крушка, която показвала дали е ден или нощ над земята.

Всъщност ефикасността на бункерите зависи от вида и мащаба на кризата. Най-лошите последици от атомна бомба обикновено се разсейват в рамките на дни или седмици, вероятно в рамките на предвидения престой, а намаляването на радиационното облъчване е животоспасяващо. За разлика от това, разтопяване в атомна електроцентрала с мащаба на Чернобил може да направи околността необитаема в продължение на векове.

Австрийското семейство изрази съмнения относно оцеляването при най-лошия сценарий. Те посочиха, че макар Виена да е била още по-близо до желязната завеса по време на Студената война, като унгарската и след това чехословашката граница са били само на час разстояние, не е била изградена подобна инфраструктура, нито пък са искали Австрия да е последвала пътя на Швейцария. Семейният консенсус беше, че има „по-добри неща, за които да се харчат пари“ и че „дипломацията е по-ефективна“.

Скептицизмът лесно оживява под земята. Как големи групи непознати, подложени на голям психологически натиск, ще си сътрудничат с дни в тесни бетонни килии? (Една ранна препоръка от 70-те години – да се насочват съперничещи си или агресивни импулси към игри с карти и настолни игри – изглежда не съвсем безпогрешна.) А какво да кажем за пътуващите далеч от определените им места, когато настъпи криза? Могат ли пациентите в болница и възрастните хора да бъдат ефективно транспортирани до бункерите, построени специално за тях? И докато вентилационните системи ще предпазват цивилното население от радиация, ядрени отпадъци или химически оръжия – невидими опасности, които, например, просто скрити дълбоко в лондонското метро, ​​не биха могли да противодействат – никой бункер не може да издържи на директно попадение от ядрена бомба.

Въпреки това, швейцарската привързаност към всеобщата гражданска защита остава забележителна и причините за това са по-дълбоки от самото финансиране. Бункерите са просто „неразделна част от швейцарската идентичност“, твърди Гийом Верген, заместник-началник на службата за гражданска защита и военни въпроси за кантон Женева, чиято работа е да гарантира, че убежищата са построени съгласно нормите и с капацитет в рамките на неговата юрисдикция. „Това е в нашето ДНК.“

Тази ДНК е наследена директно от Втората световна война, когато бункерите вече са били установена част от швейцарската военна стратегия. В началото на 40-те години, когато неутрална Швейцария е била изцяло обградена от силите на Оста, армията е снабдила швейцарския Редюи („Национален редут“), серия от военни укрепления в централните Алпи, датиращи от 1880-те години, с провизии и боеприпаси, за да се подготви за потенциално нацистко нашествие. Броят на жертвите сред цивилното население при въздушни нападения другаде в Европа обаче доказва необходимостта от еквивалентна програма за защита на цивилното население.

Надпреварата във въоръжаването на ядрените системи по време на Студената война направи програмите за защита на гражданското население още по-спешни. Резултатът, според историчката Силвия Бергер, беше нов манталитет на „тотална национална защита“, включително идеологическата защита на „основните ценности на Швейцария“, като федерализъм, независимост, партиципаторна демокрация и политически неутралитет – идеали, позиционирани в контраст със съветския авторитаризъм.

Други културни фактори направиха бункерите логична стратегия. В сравнение със Съединените щати, добави Бергер, където по време на Студената война слизането под земята можеше да се възприема презрително като слабост или културно „неамериканско“, в швейцарската военна история планините и подземието винаги са били възприемани като „безопасно пространство“.

За да разшири достъпа до цивилни бункери обаче, правителството първо трябваше да убеди обществеността в това изключително усилие; през 1945 г. само около 30% от швейцарското население е имало достъп до подслон. Ранни пропагандни видеоклипове и карикатури от 50-те и 60-те години на миналия век представят мармота Murmeltier , нарисуван или заснет спокойно сред алпийски диви цветя – след което бързо се скрива в колибата си при вида на орел или друга заплаха, прелитаща над главата му. По-късно видео от 60-те години на миналия век, показано по време на обиколката на Sonnenberg, показва планински гледки, двойки, танцуващи в дискотеката, и семейства, споделящи спокойна вечеря около червена карирана покривка. Глас зад кадър признава, че макар войната и кризата да изглеждат „далечни“ и ограничени „до телевизора“ и че макар да изглежда, че най-лошото, което може да падне от швейцарското небе, е „саксия“ от нечия кутия за прозорец, заплахата от война всъщност е твърде реална.

Ранното прилагане на политиката от 1963 г. за изграждане на убежища в нови сгради беше посрещнато с малко протести; рядко срещаните критици можеха да бъдат определени като руски симпатизанти или комунисти. С възхода на движенията за мир през 70-те и 80-те години обаче все повече хора започнаха да се питат дали ядрените бункери са необходими – или практични. Една от най-трайните критики е дали бункерите всъщност позволяват ядрена война: какво спира държавите да използват ядрената опция, ако тя всъщност е оцеляла? В края на 80-те години внезапни, причинени от човека бедствия, като аварията в Чернобилската ядрена централа в Украйна през 1986 г. или големия химически разлив във фармацевтичния завод на Sandoz край Базел през същата година, направиха бункерите да изглеждат още по-подозрителни и остарели, измествайки фокуса на гражданската защита от войната към готовността за бедствия.

Наред с Финландия, Швейцария е и водещ износител на ноу-хау за проектиране на бункери, предоставяйки планове, строителни материали и друга експертиза, която може да изложи фирмите на геополитически мотивирани критики. През 2003 г., в началото на войната в Ирак, швейцарската фирма Zellweger Luwa, която произвежда вентилационни системи, беше подложена на критики, защото е приела Саддам Хюсеин за клиент през 80-те години.

Дебатът продължава да се разраства и намалява в зависимост от общественото възприятие на заплахите. През 2011 г., точно преди цунами да погълне атомната електроцентрала Фукушима в Япония, швейцарският парламент обсъжда прекратяването на мандата за укритие от 1963 г. След аварията във Фукушима обаче съществуващата политика е продължена.

Ужасите в Украйна и Газа са оказали подобен ефект върху общественото мнение. Днес официалните комуникации се фокусират върху насърчаването на швейцарската „култура на готовност“ – и напомнят на швейцарската общественост, че макар харченето на пари за убежища да е непопулярно по време на мирно време, непрекъснатата поддръжка е от съществено значение за готовността в случай на война.

Ако швейцарската система за гражданска защита оставя едно впечатление, то е, че импулсивността не е начин за справяне с криза и че най-добрата програма за гражданска защита е тази, чиито бункери никога не е необходимо да се използват. Противоположният подход се превръща в свят, управляван от войнственост, непредсказуемост и остри ситуации – свят на „Америка на първо място“, където дипломацията се свежда до скандална надпревара кой да натисне червения бутон, преди врагът да го направи.