От Суецката криза до Ормузката: Ще загубят ли САЩ световното лидерство?

Ще стане ли войната с Иран начало на края на световната хегемония на САЩ? Именно такъв сценарий за развитие на събитията сериозно се обсъжда в западната, включително американската преса, коментира "Страна.ua".

Изданието New Statesman пише, че „военно-теократичната диктатура е започнала финалния разпад на имперската власт на САЩ“, а Иран в резултат на войната може да се превърне от страна-парий във влиятелна световна сила и „решаващ фактор в световната петролна икономика“.

Аналогиите със Суецката криза 

В този смисъл се налагат интересни аналогии с друг военен конфликт – случилия се преди 70 години, през 1956 г., Суецка криза.
Тогава коалиция от Великобритания, Франция и Израел нахлува в Египет с цел да възстанови контрола върху наскоро национализирания от властите Суецки канал. Съюзниците успяват да постигнат победа на бойното поле и да заемат териториите около канала (в Израел дори се обсъжда тяхната анексия). Въпреки това не успяват да доведат операцията до край: срещу действията на коалицията остро се обявява СССР, заплашвайки да се включи във войната на страната на Египет с използване на ядрено оръжие.

Опасавайки се от началото на Трета световна война, както и желаейки да ограничат геополитическата активност на европейските колониални империи, срещу Великобритания, Франция и Израел се изправят и САЩ, заплашвайки със санкции.

В крайна сметка победителите на бойното поле са принудени да напуснат заетите територии, а Египет запазва контрола върху Суецкия канал, излизайки „победител по точки“ във войната срещу по-силни противници, сред които е и ядрена държава – Великобритания.

По онова време Франция и Великобритания все още се считат за водещи световни сили, запазвайки контрол върху огромни колониални територии, а Близкият изток се разглежда като тяхна традиционна сфера на влияние – своеобразен „заден двор“ на империите.

Суецката криза обаче показва, че всички тези представи са остарели, светът се е променил необратимо и държавите от Стария свят вече не могат да разполагат по свое усмотрение дори със собствения си „заден двор“.

Смята се, че именно Суецката криза ускорява разпадането на колониалните системи и превръщането на Великобритания и Франция във второстепенни играчи в новата глобална система, в която доминират съперничещите си САЩ и СССР.

Близкия Изток след Суецката криза 

Що се отнася до Близкия изток, много важни събития се случват там около 20 години след Суецката криза. През 70-те години започва да функционира система, чийто идеолог е тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър. Именно при него САЩ успяват да намерят определен баланс между

Израел и арабските държави и да станат гарант за сигурността на всички ключови играчи в региона.

Особен интерес представлява частта от „системата на Кисинджър“, свързана с арабските монархии от Персийския залив, на които САЩ предлагат доста интересна и, както се оказва, изгодна сделка. Същността ѝ е следната: арабските страни се задължават да продават петрол изключително в щатски долари, а получените средства да инвестират в американски ценни книжа – държавни облигации или акции на американски компании. В замяна САЩ се съгласяват да гарантират тяхната сигурност и като цяло да осигурят стабилност в региона, което е особено важно в тогавашната обстановка след войната Йом Кипур между Израел и коалицията на Сирия и Египет.

За монархиите от Персийския залив тази сделка е изключително изгодна: те получават не само гаранции за стабилност, но и достъп до финансовия пазар на САЩ, което им позволява да увеличават приходите си от петрол. САЩ от своя страна получават устойчиво търсене на долара като основно средство за разплащане за петрол и нефтопродукти, а също така и стабилно търсене на своите ценни книжа, включително държавен дълг, което значително увеличава финансовите им възможности.

Именно взаимната изгодност обяснява дългото съществуване на тази система: петродоларовите споразумения действат почти без съществени промени вече половин век.

По същество френско-британската колониална система е заменена от американска неоколониална, в която основният инструмент за влияние става не толкова военната сила (въпреки че тя също има значение), колкото петродоларът, подкрепен от тази сила.

И тогава се случва войната с Иран.

Американците я замислят като операция за укрепване на контрола си над Близкия изток и неговите ресурси, планирайки демонстративно да накажат и подчинят Иран, който води собствена политика и развива отношения с Китай и Русия.
Към момента обаче резултатът от войната се оказва почти противоположен и вече поражда прогнози, че тя може да стане началото на края на глобалната хегемония на САЩ – подобно на това как Суецката криза през 1956 г. бележи края на Франция и Великобритания като велики сили и води до спад на тяхното влияние в Близкия изток.

На първо място, в хода на настоящата война се оказва дискредитирана самата концепция за САЩ като гарант на мира и стабилността в Персийския залив. Напротив – започвайки атака срещу Иран, САЩ сами създават условия, при които техните арабски съюзници търпят значителни загуби, а самите американци демонстрират неспособност да ги предотвратят. Възможно е монархиите от Залива да биха приели това, ако войната бе завършила с безусловна победа на САЩ – но това не се случва.

Като цяло САЩ постигат дори по-малко, отколкото Франция и Великобритания по време на Суецката криза, тъй като не успяват да разгромят Иран на бойното поле.

От своя страна Иран не само запазва (поне засега) статуквото, но и получава нещо, за което дори не е могъл да мечтае преди войната: фактически контрол върху Ормузкия проток – една от ключовите артерии на глобалната икономика. Освен това Иран възнамерява да запази този контрол и след войната, както се посочва в негов план от 10 точки. В него се съдържат и искания за премахване на всички санкции, изтегляне на американските бази от региона, изплащане на репарации и признаване на ядрената програма на Иран.

Вашингтон дава противоречиви сигнали по тези въпроси: 

от една страна е готов да обсъжда съвместен контрол върху Ормуз и премахване на санкции, от друга – се противопоставя на ядрената програма и изтеглянето на войските.

Дори и да не бъде постигнато споразумение и ситуацията остане в сегашния си вид, Иран ще изглежда като победител, а САЩ – като губещи, тъй като фактически са позволили на своя противник да влияе върху търговията в една от най-важните артерии на световната икономика.

Ако това се случи, последствията ще бъдат мащабни: американското влияние в Близкия изток ще бъде поставено под въпрос за първи път от десетилетия. В същото време ще нарасне влиянието на Иран и неговите съюзници – Русия и Китай. Не е случайно, че вече се говори за възможна замяна на „петродолара“ с „петроюан“.

Разбира се, тези промени няма да настъпят моментално – глобалните процеси имат инерция. Но посоката е ясна и може да се окаже началото на края на глобалното доминиране на САЩ. Най-малкото тези събития ще подкопаят стратегията на сегашната американска администрация за запазване на доминирането чрез сила.

С оглед на тези последици все още не може с увереност да се каже, че войната в Персийския залив е окончателно приключила. Напълно възможно е САЩ, след пауза, да се опитат отново да реализират първоначалния си план и да атакуват Иран. Подобни прогнози се появяват все по-често, тъй като залозите в геополитическата игра са изключително високи.