Бедствието преди 2000 г.: 48-те часа на Помпей

Три епизода на "Помпей: В очакване на бедствието" вдъхват живот на последните 48 часа на Помпей, преди бедствието отпреди 2000 години да удари и вулканичното изригване да погребе жив целия римски град.

Документалният сериал, който тръгва в 21:00 часа на 16 септември в ефира на Viasat History, е воден от историка д-р Бетани Хюз, археолога Ракша Дейв и британския журналист Джон Сърджънт, като всеки от тях изследва часовете преди изригването на връх Везувий. Като обхваща целия разрушен град и околните месности, триото водещи влиза сред разкопките и получава ексклузивен достъп до най-добре запазените римски обекти.

Те са поканени да изследват досега недокоснати човешки останки, анализирани със скенер, рентген и ДНК тестове, и посещават самия неугаснал вулкан, разкривайки неизвестни досега загадки, скрити под пепелта вече повече от 2000 години.

Със съдействието на Viasat History ви предлагаме интервю на историка Бетани Хюз, която споделя повече за вълнуващата работа.

- Как изригването на вулкана е запазило града?

Невероятно е, хората го наричат "замръзнал във времето". На мен тази фраза не ми харесва, защото очевидно "замръзнал" е последното, което можеш да го наречеш. Било е неописуема, невероятно ужасна жега, става дума за 300 – 350 градуса. Но е факт, че го е запазило като моментен отпечатък. Има части от града, които наистина са замръзнали във времето. Има дори уловена сълза, късче хляб... които са овъглени и изглеждат точно, както ако си ги откъснал днес, само че са на 2000 години. Изумителното е, че виждаш исторически неща, политическата струрктура, властта, големите и импозантни неща, а същевременно тези дребни ежедневни моменти. Много е унищожено, но и много е запазено от радостите в живота на тези жени и мъже.

- Кое беше най-неприятно нещо скрито в Помпей, може би черепи, тела, тела на деца... в целия снимачен процес, кое беше най-отблъскващо?

Много е смиряващо е да работиш по Помпей. Като историк го намирам за очарователно, но от чисто човешка гледна точка е доста разтройващо.  Мисля, че за пръв път ми се случва да се разплача в ефир. Например, намерихме едно момче на 10 години. Опитвало се е да се качи по стълбите до родителите си или хората, които са го гледали... Телата им са запечатани във времето. Наистина е трогателно, смиряващо... и затова искахме да възвеличаем обитателите на Помпей. Не да ги наблюдаваме по някакъв студен, клиничен начин, а да си представим истинските мъже и жени, които са намерили края си там.

- Всъщност, имало ли е начин да се спасят? Можели ли са да направят нещо? 

Някои са успели да се спасят. Знаем, че в града са живеели около 11 000 души и всъщност много от тях са се спасили. Вероятно – това е тъжното, тези от тях, които са били богати, имали са достъп до превозни средства, имали са втори или дори трети дом. Трябвало е, обаче, да се махнат до втория-третия ден, в последния е било невъзможно да се отърват. В тези оставащи 30% неизследвани от града със сигурност ще се открият още останки.

- Все още не се знае точно колко хора са умрели, нали?

Не се знае – най-малкото заради тези 30%, които все още не са изследвани, със сигурност ще се разкрият още останки, още доказателства, още съкровища от техния живот.

- Позната сте на зрителите на Viasat History с "Дневниците на Венера" и "Осем дни, които създадоха Рим". Сега се залавяте с Помпей. Всъщност какви бяха очакванията Ви от тези разкопки и това проучване?

Разбира се, знаех, че ползваме много нови технологии.  Пуснахме дрон над града, което ни позволи да усетим наистина много добре какъв е бил животът тук.  Сега вече можем да сканираме с неверятно мощен ЯМР, с който да видим буквално вътре в "отливките", които преместихме и изнесохме извън града. Сигурна бях, че ще има чисто нови, неоткрити досега неща. И наистина открихме какви ли не чудесии. Например един човек, който явно се е казвал Моое, предполагаше се че е едър, червендалест роб. Всъщност се оказа 15-годишно момче. Има един друг, когото наричат Мулетир, имал муле и изглежда сякаш го е яхнал и закрива лице в шепите си и се питва да прикрие уста с дрехите си. Но като погледнеш надълбоко се вижда, че няма никакви ръце. Оказва се, че може всъщност да е правел нещо съвсем различно. Има някакво демитологизиране, истината излиза на яве. Точно на такива разкрития се надявах. И имаше, изумителни са. 

- Има много филми за Помпей, по какъв начин тази поредица е различна?

Струва ми се, че намерението на всички ни бе наистина да покажем живота на хората, не просто артефакти и не просто да ги оглеждаме а ла "я виж, стол, маса, не е ли чудесно". А да го погледнем през очите на тези хора – това са мебелите, които някой е обичал, хранил се е там, сядал е... какво ли е било чувството да броиш тези три последни дни от съществуването на града. Струва ми се, че това е разликата, уважението към живота на мъжете и жените на Помпей.

- Тази история учи ли ни на нещо за съвременното ни общество?

Интересно, да, като че ли ни казва, че сме хора, които ценят спомените. Фактът, че продължаваме да сме очаровани от историите за Помпей, показва, че осъзнаваме, че спомените имат значение. За мен, като историк, това е страхотно, защото то показва, че историята има значение. Това също е и напомняне, че всичко може да се случи. Колкото и удобен да е животът ни, никога не знаеш какво те чака зад ъгъла. Затова не трябва просто да живеем живота си, а да му се наслаждаваме. Струва ми се, това е посланието.