Дневникът на Гладната Кокошка - 6

Мило Дневниче,
Не съм ти писала от близо два месеца, защото бях много заета. Пък и нищо съществено не се случи през това време. Диетата си върви, имам да свалям още 250 грама. С Иван сме влюбени до уши – разделяме се, събираме се и пак се разделяме. След всяко скарване правим еротичен сеанс, който продължава с часове. Иван става част от мен.

С Пильо нещата са малко по-различни, защото се виждаме рядко. Сълзица го превърна в Момъка от Кулата. Затворила го е в замъка си и го угоява. Последният път като се засякохме в Четирите Краля, беше пуснал коремче и ръцете му стърчаха настрани. Главно Ф! – казах му.. . Заприличал си на главно Ф! А той ми отговори – И аз те обичам, мършав Пильо! Та, такива ми ти работи.

Днес е по-специален ден. Снощи Иван цъфна към полунощ. Пиян. Никога не съм го виждала пиян досега. Бях заспала, но той има ключ. Събуди ме с целувка зад ухото, погледнах го с едно око и доволно примърках. Той се търкулна до мен, без дори да си събуе обувките и заспа. В момента още хърка.
Събувам му обувките, панталоните, чорапите и го завивам. В спалнята е хладно. Есен е. Мирише на джибри. В спалнята, де. Неделя е.

Ставам и след обичайните процедури с баня, кафе и пълнене на паничката на Котю с храна, решавам да изпържа филийки. Счупвам четири яйца, добавям им щипка сол, черен пипер и ги разбивам. Олиото вече се грее на котлона. Никога не добавям сметана или други гадости при приготвяне на пържени филийки. Взимам поовехтелия нарязан хляб, отделям осем филийки и ги режа през средата. После ги потапям една по една в яйцата и айде в тигана! Баща ми не спира да ми изпраща имейли. Иска да се видим. Аз не искам. И не му отговарям на писаниците. Толкова ми е хубаво, че нямам намерение да се тровя с отрицателната му енергия. Той е енергиен вампир. Обсебва и смуче положителни емоции. И когато обкръжението му остане без сили, баща ми изпитва нещо като оргазъм. Виждала съм го как след като мама се разплаче, той изпада в неконтролируемо задоволство, което дори не се опитва да скрие... Та, нямам намерение да се виждаме. Жив и здрав да е, но нито той, нито новата му съпруга са ми в план-графика.

Филийките са готови – шестнадесет златисти, ухаещи бижута... Нарязвам сирене, слагам кленовия сироп на масата, бекона и препичам два разрязани надълго банана с корите надолу. Вадя големи чинии и портокалов сок.
Отивам да събудя Иван. Той се надига и после пак се тръшва в леглото. Главата ми – вика – ще се сцепи...Изтръпнал ми е мозъкът... Ставай !– ръчкам го аз, ще изстине закуската. Къде се наряза така? Бях при Сълзица снощи – отвръща Иван, трябваше да взема нещо. Твоят приятел, Пильо, изкара бутилка абсент. .. Бая захарчета запалихме... Иван ме придърпва към себе си...

Филийките още не са изстинали, бананите са малко недопечени, но майната му... Хапвам четири половинки пържен хляб само със сирене и си пия сока. Иван яде лакомо. Пиянският глад го е подгонил. Накрая само две парченца бекон остават. Искаш ли да ходим до хълма с манастира? – пита ме Иван. Трябва ми чист въздух. Ами, каква ни е работата – съгласям се аз. Ей сега ще изровя дъждобраните. Имам червен, син и розов. Ти кой си избираш? ... Розовият – казва той и се кикоти.

Намирам дъждобраните, давам му синия,аз нахлузвам червения и излизаме. Къде ти е колата – питам... Ква кола, бе? - отвръща Иван - Сълзица ме докара нощес. Ние с Пильо бяхме мато. Ще ходим пеш и без това са ни закърнели крайниците от тия автомобили. Ей го къде е хълмът!
Неделя сутрин улиците са празни. Жива душа няма. Народът спи до обяд или домакинства. Градът е измит от есенните дъждове и е красив.

Вървим един до друг и почти не си говорим. Ние поначало не сме от най-приказливите.. Еле, Иван... Което напълно ме устройва. Почивам си, когато съм с него. Празните ярмомелки ми идат в повече.Само Пильо прави изключение... Заваля. Кротко и напоително. Вече сме в подножието на хълма и спираме да си починем под козирката на една спирка. Иван ме гушва и ме целува кратко. Мисля си, че съм намерила това, което търся. Мъж. Пестелив на думи и щедър на ласки. Малко дръпнат, но топъл. Дъждът също е топъл, нищо че е есенен.

Изкачваме се към манастира, в който не можем да влезем. Няма значение, важното е, че сградата е внушителна, дори гледана отвън. Наоколо има парк с вечно зелени дървета и пейки. Сядаме на пейката, която се пада точно зад перилата на парапета. Гледката е за няколко милиарда – под нас се простира заливът....
Бих прекарал целият си живот тук. С теб. – шепне Иван и аз му казвам, че мисля за същото. Той рови в джоба на якето си под дъждобрана. Изкарва нещо оттам и го стиска в шепа. Седим под дъжда и край нас се разхождат патици, наблизо има езеро. Фериботът прекосява залива. Иван ме хваща за ръката и пита – „Искаш ли да се оженим?“.

В първия момент не мога да отговоря, защото... и аз не знам защо. После преглъщам и казвам –Да. Сетне той си разтваря шепата и там блесва диамант – като дъждовна капка. Мъничък. С пръстен. Поставя пръстена на безименния пръст на лявата ми ръка и казва, че оттам минава вената на любовта . Прегръща ме...
Надолу се върви лесно. Слънцето се показва и дъждът спира. Градът се разшава. Часът е 11. Стигаме до първите къщи и тогава Иван изкрещява с все сила – Ей, хора! Аз обичам тази жена!

Възрастна двойка върви по отсрещния тротоар и се спира, когато го чува. Махват ни за поздрав и продължават.
Прибираме се вкъщи. На стълбите пред входа е седнал баща ми. Гологлав и без очила. Сигурно си е сложил лещи, защото иначе не може да види от носа си по-далеч. Като ни вижда става и ми подава ръка. Аз я приемам малко дървено. Здравей, тате – едва си обръщам езика да го изрека и той започва да рони сълзи. Пита ме кой е тоя (за Иван) и аз му казвам – годеникът ми.

Запознават се на вратата. Качваме се горе и баща ми взима думата. Разказва ми за „новата“, която била много свястна жена. Не се съмнявам, викам, ти имаш усет към доброто. Той го приема за комплимент и ни кани другата неделя на обяд. У тях. Става ми малко криво, че не казва „у дома“, защото аз съм била част от тая история, но мислено признавам, че е прав. Обещавам му, че ще идем, говорим още малко и той си тръгва. Преди това си разменяме телефонните номера.

Иван ме пита откога не съм се срещала с баща ми и аз му отговарям – от осем години. Той подсвирква учудено, но сменя темата. Говорим си за нас. Кога да подпишем, да правим ли сватба.. Ти имаш ли някакви спестявания? – питам. Той признава, че няма почти никакви лични, но може да вземе от Сълзица. А, не! – отрязвам го. Няма да правим сватба. Аз имам малко спестени, ще добавим и от твоите и ще отидем за месец - да видим свят. Май така ще е по-гот – отвръща Иван...

Поръчваме си индийска храна и прекарваме остатъка от деня у дома. Трябва да си донесеш нещата – казвам аз – нали сме почти семейни вече. Той се подхилва и ме информира, че няма да живеем тук .. Как така няма да живеем тук? – скоквам аз - Къде ще ходим? Котю мрази чужди места.
Ще свикне. С хубавото лесно се свиква – успокоява ме Иван. От утре започваме да се пренасяме в новата къща. Каква нова къща, бе? Ти пита ли ме дали искам да се местя? Не мърдам оттук, докато не си избера аз друго место...

Иван се дразни, виждам го, но си затрайва...

Часът е 7 и уличните лампи светват. Ние седим пред телевизора и мълчим. Не знам кое предаване върви в момента, защото не гледам. Гледам през телевизора и мисля. Кой знае защо се сещам за баща ми.. Май нося неговия характер. Ако беше мама на мое място, сега щеше да стяга багажа за пренасяне и да си пее тихичко някоя от нейните любими песни.
Много си зла като решиш – сякаш отгатва мислите ми Иван.

Навън излезе буря. Вятърът сигурно се движи със сто и трийсе в час... Есен.
Текствам на Пильо и му казвам, че ми липсва. Той ми отговаря, че пристига след половин час.
Срязвам три домата с лук и добавям края на люто чушле, ситно нарязано плюс малко сол и олио. Вадя бутилка водка от фризера. Кой ще идва? – пита Иван. Пильо ли?. Отговарям утвърдително и вадя чашите.
Пильо влиза в квартирата и донася цялата гама на безгрижието със себе си. Коремчето му се е надуло още и е пуснал бузи. Млещи ме на вратата и ме плесва по задника доволен от вида ми – Пильо, много си се поправила.. Станала си като жените! Не бе, не си надебеляла! Оформила си се! Ха-ха-ха! Този твой темерут казвал ли ти е някога колко си готина? – и сочи с хитрата си физиономия към Иван, който измърморва – я, се скрий, бе!
Набързо разказвам на Пильо какви сме ги надробили днес и той се прави на приятно изненадан. Истината е, че не му е приятно. Мисли, че ще ме изгуби като приятел. Или по принцип. Всеки има право да си мисли.
Вдигам тост за бъдещето и отпивам от водката си в обкръжението на двамата мъже, които обичам. Иван, за когото ще се омъжа и Пильо, който ще ми е приятел до гроб.

Пильо си тръгва към десет, Сълзица го привика. Тишината се върна, само вятърът беснее навън. Усещам се уморена.

Обличам си пижамата и стъпвам на кантарчето – 48кг и 200 грама.

Лека нощ! – казвам и Иван тръгва след мен към спалнята. Лягаме си и заспиваме веднага. Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.