Ти

      И пак за теб ще пиша и едва ли някога ще спра. Ти си моята муза, моята любов, моята омраза, моето утро, моята спокойна нощ, моят бряг, домът на душата ми и моето слънце в дъждовните дни. Ти ме прие отново при себе си, когато безнадеждно пълзях към теб. Изправи ме на крака и ме взе под ръка,за да вървим заедно напред. И сега ме бутна в калта...от любов едва ли, от желание за мъст може би. Остави ме там, захвърли ме като износена дреха, взе всичко хубаво, което имах и което ти ми даде и просто си замина. Познавам те вече в гръб по-добре отколкото в лице.

А аз ще си се повъргалям в калта доста време,плачейки като малко дете и мислейки за това, как всяка тъжна песен с теб звучеше като одата на радостта. Но върви, заминавай, не поглеждай назад... знам, че ще го направиш, но нещо в мен тайно се надява да греша ! Повече мой едва ли ще бъдеш ти и душата ми на клада ще гори, а за теб всичко давах и правех, не разбра ли? Разбираш... естествено, даже се възползваш, но и за миг не го оцени. Нищо... времето не лекува, но пък притъпява болката. Ще дойде и моят момент, в който ще се надигна от калта, ще погледна напред и ще продължа...макар и сама. Но ти върви, заминавай, не поглеждай назад... само те моля... вземи и надеждата ми с теб!