Откровение

Поисках да живея живия живот, защото ме е срам, че много години живеех като зомби.
Поисках да виждам чуждото страдание, защото знам какво е да плаче сам.
Поисках да вярвам и в най-незаслужилия, защото знам какво е да не вярват в теб.
Поисках да казвам винаги истината, защото знам болката от лъжата.
Поисках да изтривам чуждите сълзи, защото моите са попивали неполвани.
Поисках да изграждам, защото познах какво е да се рушиш.
И ето ме днес, няколко години след първите ми несигурни крачки като пробуден човек, все по-ясно отеква в мен разбирането, че нашият живот е винаги Избор.
Можех да се озлобя, да стана отмъстителна, недоверчива, страхлива... заради всичко, което света изсипа върху главата ми. Изпуснах шанса си, вече е късно за тези емоции. Колко е хубаво да изпуснеш Такъв шанс.
Не помня какво е гняв, забравих какво означава омраза, забравих какво е завист и какво злоба. Забравих какво е да се обиждаш. Не помня тези усещания. Не помня какво е страх. И колко е прекрано така.
Дали днес съм по-щастлива? Трудно е да се каже, защото трупането на опитности и познание е трънлив път, а когато стигнеш края му, разбираш, че си сам. Не зная как се нарича това усещане, но наподобява мир. Онзи мир, заключен в смисълна на понятието "смърт". Интересно е, че него се чувстваш по-жив и весел от всякога, защото е сякаш някаква абсолютна форма на свобода.
Дали е щастие? За различните хора е различно. За мен е повече от щастие.
Само едно нещо ме тревожи, само една сянка все още се промъква в мен понякога - болка. Не! Не е точно болка, по-скоро е тъга. Тъга от това, че никой не е способен да види истинската мен. Тук в блог.бг е сякаш по-лесно, защото във всеки написан ред, оставям душата си. Но нещата навън винаги се различават.

Всичко, което правя е погрешно, осъждано, обсъждано - сякаш съм извънземно (не че не съм, но това е друг въпрос) И понякога, в някоя неделна късна утрин, точно като тази ми се приисква да крещя.

Омръзна ми да ме наричат "несериозна" или "шматка" А напоследък все по-често срещам и оценката "непосоянна", но последното, което чух направо ме хвърли в тих шок - "ти винаги се предаваш като стане малко по-трудно"

И си мисля за всички неща, с които съм се справила сама. И за всички, с които предстоя да се справя. Мисля си за всяко нещастие, за всяка трудност. Мисля си, че заслужавам поне да не се опитват да ме определят. Защо хората имат толкова голяма нужда да си мислят, че някой е по-глупав, по-слаб... колко точно по-велики ги прави тази заблуда? Колко по-отговорен ставаш, когато определяш друг като "безотговорен" и дали някога са се замисляли за истинското значение на тази дума?

Днес изгрева ухаеше на зима и аз го посрещнах с усмивка, сгушила се в обятията на един мъж, който ме видя, който оцени живота ми и ми каза, че хора като мен си струват. Нарече ме неговото най-голямо съкровище и ми каза, че с човек като мен до себе си е спокоен за бъдещето си.
На фона на цялото неразбирани и всички обиди от типа на "безотговорна" "непостоянна" и "шматка" думите му дойдоха като балсам.

Днес искам да благодаря за този мъж, за спокойствието, за изгрева.
И да си пожелая повече никога да не ми става тъжно или неприятно от обидни класификации, а просто да прибавя още една точка към списъка, с който започнах постинга си.
Не определям хората, защото знам колко боли от определения.

Пожелавам на всички една невероятна неделя, пълна с чудеса, добрина и любов Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.