Шареното детство

Не съм физик, затова не мога да констатирам времето от квантова гледна точка, нито имам желание да го правя. Мога, от друга страна, да философствам доста по темата, но по този начин ще иззема функциите на различни фейсбук Еви, достигащи всеки ден до новаторски заключения от рода на "без 1876 нямаше да има 1878" (още не знам как това вчерашно откритие не е цъфнало на първата страница на някой ежедневник) или "животът не се измерва с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни" - също доста непопулярна мисъл.
Способен съм обаче да отида до някое локално летище и да си взема еднопосочен билет за Дъкбург - един от градовете, в които съм отрасъл. Вярно, и той е поскъпнал - едно време беше левче, сега е 2.80, но за толкова пари мога да си купя само парче мухлясал хляб, така че.......инвестицията си заслужава.
Защо?

Може би заради носталгията - не съм се движил по този маршрут от ранното си детство, когато по време на полета се учих да чета и смятам. Може би е и заради наивността - всяко отклонение, дори за секунда, от реалността е хубаво начинание. Няма значение; важното е, че ще пристигна безопасно.
И ще остана очарован.....

=====

Немного неща са се променили в Дъкбург, откакто последно се разхождах по улиците му. Бандата Бийгъл все още планира големи удари срещу закона, Донълд се чуди как да избяга от досадната си работа (да лъска монетите на Чичо Скрудж), а Гуфи прави щуротии и си събаря къщата.

Вярно, вече гражданите се движат с джобни телефони, карат по-модерни коли и слушат музика от айподите си, но съвсем не са забравили да се забавляват. И как да забравят, като живеят в нормална държава? Не се сблъскват с досадни проблеми, не страдат от рутинна скука, нямат ниско заплащане, остава им свободно време.......

Да, те все ще живеят така, както си живяха някога - добре. И не съм сигурен дали е от гланцираната хартия, но мога да се закълна, че виждам блясъка в очите им - сякаш времето в техния свят тече десетки пъти по-бавно, не ги принуждава да остаряват и съзряват.

------

82-годишният автобус спира.
Пристигнах отново "у дома" - в реалния свят.
Ставам от разбитата седалка и хвърлям бърз поглед към бледите лица по съседните.
Настръхвам!
Дъкбургчаните живеят, а ние още живи ли сме?

----------------

П.С. Много високи похвали за редакторите и преводачите! Нито една правописна, граматическа, пунктуационна грешка! Шокираща рядкост за 2012 година......
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.