Много лично

"Нищо не струва толкова евтино и не се цени така скъпо, както вежливостта", е казал великият Мигел де Сервантес.
Защо ви припомням тази мисъл?
Преди петнайсет години си купих бяло пухкаво кученце - порода малтийска болонка. Щом го видях, реших да го нарека Тара. Гушнах милото животинче под мишница - и право към дома. Настаних го там, направих му легълце и започнах да се грижа за него като за малко дете. Кученцето свикна с новия си дом и започна весело да се разхожда из него и да лае. То лае, а съседите ме проклинат... Все пак, проявяваха разбиране.
Какво да го правиш - животинче. Няма как да го убедиш да се държи по-културно и възпитано. Но тъкмо тоя лай ми докара веднъж голяма разправия.
Налагаше ми се да излизам и, както винаги, гушнах моята малка Тара и се качих с нея в автобуса. Не беше ми правила до този момент проблеми на обществено място, но изглежда нещо тоя ден я смути и изплаши, та тя започна да лае звънливо и с всички сили. Погалих я да я успокоя, целунах я по муцунката, а пък тя лае ли, лае. Пътниците наоколо почнаха да се смеят.
И тъкмо в този момент над главите на всички ни се разнесе груб глас: "Ей мой човек, кой ти разреши на тебе да качиш в рейса тоя мърляв пес?" За моето бяло и нежно кученце ли се отнасяха тия груби думи? Огледах се  виновно наоколо. Явно ставаше дума за нас с Тара. "Казвам й да не лае, ама то куче от дума разбира ли?", промърморих виновно с надеждата да укротя гневната пазителка на обществения ред. А тя продължи още по-настървено: "Ти билет купи ли му на това животно? Не си. Като не си, хайде марш навън от автобуса!"
Пътниците почнаха да увещават гневната контрольорка да не ме пъди. Това още повече я разяри: "Слизай веднага, иначе ще повикам полиция. И втори път да не съм те видяла с това куче в автобуса."
"Другия път няма да бъда с куче, ами ще доведа мечка", отвърнах аз язвително и тръгнах към вратата на возилото, сподирен от одобрителния смях на пътниците...
Такива ми ти работи - човешки и кучешки.
А пък кученцето остана при мен дълги години и ми беше най-верният другар в живота. Бедничко живеехме, но си имах една малка бяла душичка да ми топли сърцето и да ме пази от самотата.
Сега си мисля - защо така неукротимо и без видима причина моята малка Тара лаеше в онзи автобус? Кучетата безпогрешно разпознават добрите и лошите хора, това е доказано. Навярно е усетила, че онази контрольорка е лош човек, сигурно е разбрала, че тя е груба личност и нещо като енергиен вампир. Не знам... Нямаше никаква друга причина за поведението й.
Сега се питам: колко всъщност струват грубостта и човешката лошотия?
А за кучетата само ще кажа: те не само разбират кой какъв е, но и могат истински да те утешат, да те накарат поне за миг да забравиш тъгата и беднотията.
Малко ли е това в нашия труден живот?

Цветан Алексиев, Пловдив

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.