Защо Западът изпитва недостиг на боеприпаси: причината е по-дълбока от войните в Украйна и Иран

Тъй като не успяха да възстановят отбранителната си промишлена база след Студената война, Съединените щати и техните съюзници се оставиха уязвими пред агресия.

Западът не остана без ракети и прехващачи, защото водеше прекалено много войни. Той остана без тях, защото в продължение на три десетилетия планираше, сякаш голяма война е станала невъзможна. От водите около Тайван до Персийския залив и черноземните равнини на Украйна, една единствена реалност започва да определя стратегическото равновесие: съвременните войни могат да изчерпват прецизните боеприпаси по-бързо, отколкото демокрациите могат да ги произвеждат, пише за TNI д-р Кан Касапоглу, старши научен сътрудник без постоянен статут в Института „Хъдсън“.

Вече е обичайно да се четат коментари, които представят празните складове на американската армия като последствие от конфликтите в Украйна и Близкия изток. По-точно обаче би било да се каже, че тези конфликти разкриха структурна слабост в въоръжените сили на САЩ и съюзниците им. Да се обвиняват съвременните американски или европейски военни операции означава следователно да се бърка димът с огъня – и да се превърне аргументът за по-силно възпиране в аргумент за стратегическо отстъпление.

Емпиричните данни подкрепят това разграничение. Неотдавнашно проучване на CSIS за недостига на боеприпаси в САЩ, основано на шест фактора, определя кампанията срещу Иран като само една от причините. Според доклада доставките на оръжие за Украйна като цяло са били само частичен фактор по отношение на запасите, които са най-важни за войната с Иран и за сценарий на конфликт в Западния Тихи океан. От 102-те категории оборудване, доставено на Украйна, само четири - Patriot, ATACMS, HARM и "Стингър" се припокриват значително с тези изисквания.

Дори сред стотиците ракети Patriot, прехвърлени в Украйна, някои са дошли от европейски запаси или от ново производство, а не директно от съществуващите американски запаси. Като цяло войните в постсъветското пространство и в Близкия изток са наложили реални разходи, но те не са създали системата, която се оказа неспособна да ги поеме.

Корените на кризата се крият в краткотрайния и сюрреалистичен стратегически климат, настъпил след Студената война.

Западните правителства наивно сбъркаха мимолетните дивиденти от мира с постоянен световен ред. Документалните свидетелства са удивително откровени. Учредителният акт на НАТО от 1997 г. обяви, че НАТО и Русия вече не се считат за противници. Две години по-късно последното поколение на съветското разузнаване опустоши Чечня и завзе властта, като предложи на тогавашния президент Борис Елцин безопасно оттегляне от властта. Стратегията за сигурност на Европейския съюз от 2003 г. по-късно оцени мащабната агресия срещу държава-членка като „малко вероятна“.

През 2010 г. тогавашната стратегическа концепция на НАТО омаловажи вероятността от конвенционална атака, като същевременно изобрази руската и съюзническата сигурност като "взаимно преплетени". Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2010 г. обяви, че големите сили са в мир и че търговията е сплела съдбите им. Демократичните държави в евроатлантическото пространство успешно бяха затворили своите стратегически разузнавателни способности в клетката на стратегическия идеализъм, който достигна апогея си по времето на Обама.

Тези предположения не останаха ограничени до конферентни зали и комюникета. Те се пренесоха в структурата на въоръжените сили, в обществените поръчки и в индустриалната политика - и именно тук нещата станаха опасно сложни. Британската стратегия за национална сигурност от 2010 г. отнесе конвенционалната атака срещу държава от НАТО или ЕС към третото ниво на рискове. Придружаващият я Стратегически преглед на отбраната и сигурността намали запасите от основни бойни танкове "Challenger-2" с около 40 процента, а тежките артилерийски системи – с около 35 процента, което отразяваше убеждението, че прецизността може да замести количеството. Впоследствие НАТО потърси сигурност при възможно най-ниското ниво на военни сили.

Промишлените последици бяха осезаеми. Броят на големите американски главни изпълнители в аерокосмическата и отбранителната промишленост спадна от 51 на пет след Студената война. Оцелялата промишлена база беше организирана около ефективно производство в мирно време, а не около капацитет за бързо увеличаване на производството във военно време. Междувременно ревизионистките сили запазиха по-твърда реалполитическа гледна точка към света.

Провалът на разузнаването не се състоеше в това, че Западът не е могъл да види заплахата. А в това, че я е видял и не е предприел действия въз основа на това, което е знаел. Преди ядреното споразумение с Иран Агенцията за отбранително разузнаване вече предупреждаваше за разширяващите се възможности на Корпуса на ислямската революционна гвардия в областта на балистичните ракети и за местните програми за водене на война с дронове. По-дълбокият провал беше в цялостната оценка: неспособността на отбранителните институции да превърнат известните възможности на противника в създаване на сили, запаси, промишлен капацитет и военна политика.

Речта на руския президент Владимир Путин на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г. предвещаваше руската инвазия в Грузия година по-късно. Грузия, от своя страна, беше предупреждение за незаконната анексия на Крим през 2014 г.; Крим предвещаваше мащабната инвазия в Украйна през 2022 г. Въпреки това западната политика продължи да реагира бавно на тези последствия. През 2009 г., след войната в Грузия, тогавашната държавна секретарка Хилари Клинтън връчи на руския си колега символичен „бутон за рестартиране“ - емблема на погрешното доверие на Вашингтон, че дипломатическият диалог може да възпре Кремъл, ръководен от бивш съветски разузнавач и кръга му от силовици.

Иран, отново, предлага може би най-ясния пример. JCPOA от ерата на Обама изолира ядрения въпрос, като остави ракетния комплекс и мрежата от прокси сили на клерикалния режим до голяма степен извън обхвата на задължителната си рамка. Разпоредбите за балистичните ракети бяха отнесени към по-слаба и ограничена във времето формулировка на ООН. Западът преговаряше за разделимите материали, докато архитектурата на доставките, регионалният натиск и тероризмът, свързан с войната чрез прокси сили, продължаваха да се разширяват. Резултатът беше все по-неблагоприятно съотношение между нападение и отбрана.

Последните оценки на запасите сочат, че кампанията срещу Иран е изразходвала около половината от първоначалните американски запаси от Patriot и THAAD, както и приблизително една трета от наличните семейства ракети JASSM, "Томахоук" и SM-2/3/6. Въпреки това остават достатъчно боеприпаси за вероятно продължаване на кампанията срещу Иран. Основният риск се крие в периода на уязвимост, предизвикан от евентуален конфликт с Китай, Русия или Северна Корея, докато производствените линии възстановяват изчерпаните запаси.

Заявката за боеприпаси за финансовата 2027 година увеличи планираните доставки на ракети PAC-3 MSE, THAAD и "Томахоук", наред с други. Въпреки това възстановяването на индустриалната база ще отнеме години. След десетилетия на успокоителни приказки за изчезването на междудържавните войни, отбранителната промишленост не може мигновено да възстанови квалифицираната работна ръка, специализираното оборудване или институционалното знание, изгубени през дългите години на стратегическо самодоволство.

Ако проблемът е недостигът на боеприпаси, отговорът също не може да бъде пасивността. Запасите на Запада не са изчерпани поради ненужни войни. Те са изчерпани, защото политическите лидери на Запада никога не предвидиха настъпването на войните. Решението трябва да започне от действителните причини. Оценките на разузнаването трябва да се фокусират върху възможностите на противника, а не върху предпочитаните интерпретации на неговите намерения. Накратко: мирът не се запазва, като се пожелава войната да изчезне. Той се запазва, като се направи войната твърде скъпа, за да може агресорът дори да я обмисли.