Уж театър, а пък то наистина

  Та сядам си удобно на стола в театъра и уж трябваше да се смея, уж трябваше да е един различен свят, а то сълзите не спряха да се стичат от очите ми. . .  Гледах „Лека форма на тежка депресия” и така както бях в лека форма на депресия от това, че на вън е сиво и мрачно, то депресията ми си стана направо тежка и прибавих още един куп мисли и размисли в и така обремененото си съзнание.

  Безспорно много добра актьорска игра, особено Никола Анастасов, игра великолепно. Монолозите му ме грабнаха и разтресоха жестоко. Говорейки тихо и спокойно за свободата, която всъщност нямаме, споделяйки за това как монетата има две страни, но всъщност истината е една и то твърде тъжна и тежка . . . направо ме остави без капка съмнение за това колко жалка картинка е българинът през последните има няма 25 години … Реално постановката пресъздава  тежката икономическа обстановка  в страната, която влияе не само на джоба, но и на редица други фактори, около битието на българите.  Всичко това подкрепено с  текст и музика, които  те плясват, плясват, така, че ти става едно криво и си казваш: „Хм, и затова ли е целият зор, за да съм преебан всеки изминал ден!?”  

  Всъщност няма как да не си зададеш този въпрос, като по време на постановката се включва глас (радиоговорител), който в няколко реда съобщава на хората, как нямат, колко са бедни, колко им е тежко, колко са прецакани и за да са още по-прецакани им пожелава приятен ден. Което всъщност ми е много познато, може би затова не гледам телевизия от години…

  Сюжетът също се върти и около червения светофар, който всеки чака да светне зелено, но само си чака. За мен светофара олицетворява промяната, която всеки чака, чака, но тя не идва. Всъщност накрая след като се смениха сезоните . . .  светофара светна зелено, но всеки свикнал в статичността на червеното  - не посмя да премине…  Хм, в страхливи овце ли сме се превърнали? Загубихме ли вяра и мечта? Всъщност репликите на Петко Каменов, този млад, но много талантлив актьор бяха трогателни и въздействащи много философски в подкрепа на хилядите питанки, които изплуват в съзнанието на зрителя. . .

 Е, дали е хубаво или лошо това, че изкуството ни пресъздава реалността, в която живеем сега? Необходимо ли е  очи в очи, уши в уши да погледнем/ чуем целия този „мизерен цирк”, в който живеем? Питам, ама всъщност знам и някак ми е тъжно и някак се ядосвам, а после се сещам, че монетата има две страни и имам свобода…