За акулите, диамантите, мексиканците и кога ще ги стигнем германците.

Но за друго тръгнах да ви разказвам. Та значи, с моя обект, не сте го забравили, същия си е, та с него, решихме да се гмуркаме. Казаха, че там имало страхотни рифове, като тези от Немо, а Хосе, нашият инструктор каза, че даже и Немо можело да видим и много акули, ама за второто не бил много сигурен. Едвам ме нави, дето се вика, ама обекта, не та не, ще се гмуркаме.

След като минахме едночасов креш курс в басейна на хотела, Хосе ме увери, че вече съм готова за среща с всякакви хрущялни риби, а моят обект изяви готовност да ги убива с голи ръце.  Въобще, ситуациацията беше премислена до детайл.

Качихме се в лодката, аз, обектът, капитанът, Хосе, жената му Лола и нейната приятелка Мария.  Какво правехе те двете там не знам, ама и не се замислих в началото, защото в главата ми се развиваха възможните сценарии за срещата с акулите.

Значи те мексиканците са много мили хора. Някакси нашенски ми идват, само дето повече се усмихват и все нещо ти говорят, нищо, че не разбираш испански. После те поглеждат с големите си черни очи и като видят, че не можеш да им отговориш, те потупват дружески и продължават да ти говорят. В крайна сметка комуникацията върви и всички замесени са доволни.

Лола и Мария бяха типични мексиканки, нисички, мургавички и свръх пълнички. Хосе ги беше настанил в двата различни края на лодката, за да не нарушават баланса. Те обаче явно  не разбираха важността на определеното им място, защото не спираха да махат истерично с ръце и да се заливат от смях, от което лодката се тресеше, както се е тресял Титаник при сблъсъка му с оня айсберг. Не, че съм била там, ама си го представям точно по този начин.

Отдалечихме се доста от брега, вече виждах огромните хотели, като малки точки, а от люлеенето на лодката започна да ми прилошава. В главата ми се завъдиха мътни мисли свързани с акули, морски течения и предстояща гибел.

Хосе вече почти собственоръчно ми навличаше кислородната маска, която аз упорито отказвах да сложа.

-          Ще скачаш и точка - скръцна със зъби обектът и цъмбурна в небитието.

Последваха дълги увещания от страна на Хосе, който се закле в св. Бенедикт, св. Ана и още няколко техни светии, които не запомних, че ще бъде неотлъчно до мен и няма да позволи костите ми да бъдат оглозгани от акула.

Започнах да се спускам по въжето, Хосе ме държеше с едната с ръка и плуваше пред мен. От налягането ушите ми започнаха да заглъхват. Стисках здраво маската, имах чувството, че ще я изпусна и няма да успея да изплувам и така ще си умра, за радост на всички акули в околията. Обзе ме паника и започнах да се дърпам искайки да изплувам нагоре. В този момент Хосе стисна здраво ръката ми и ме накара да погледна пред мен. Потънала в мисли за предстоящата ми кончина, не бях усетила как бяхме стигнали дъното.

Обектът седеше пред мен и ръкомахаше. Заплеснах се и започнах да съзерцавам  природните богатства и точно там, в една коралова горичка, на която биха завидяли и Немо и малката Русалка, обектът измъкна нещо и ми го нахлузи на пръста. Трябваха ми няколко секунди, да фокусирам, че това е пръстен и то с огромен диамант. За миг забравих за акулите, небитието и световния глад, обзе ме блаженство и нестихващо щастие, както би казал поетът и му теглих един рев, ей така от кеф. Прекалено хубаво, не е на хубаво е казал народът и ако питате мен, си е абсолютно прав, потънала в блажени мисли и сополи, забравих за миг, че съм на 17м под водата, върнах се в реалността, когато маската ми започна да се  пълни с вода и аз вече не можех да дишам.

Хосе и обектът реагираха светкавично, подхванаха ме и заплувахме нагоре.

Лола и Мария, като същи японски туристи, се бяха надвесили през лодката с по един фотоапарат и правеха по 1454 снимки в секунда, явно за да овековечат този сублимен момент на вечно щастие.  Чак сега разбрах, каква всъщност е била тайната им мисия на лодката.

Зави ми се свят и следващите събития ми се губят

Свестих се сред дълбините на дълбокото, необятно деколте на Лола, която се беше надвесила над мен. Щом видя, че отварям очи, ме прегърна здравата и избълва цяла плеада от словосъчетания, която ако бях записвала, спокойно можеше да се побере в три тома.

Обектът седеше и както винаги се смееше като зелка, а аз си спомних за пръстена. Погледнах го, блестящ и прекрасен, достоен да пръсне от завист дори Кейт Мидълтън. Времето спря… Всички се вкамениха. Бяхме само аз и обектът. В този миг на преливащо щастие, стомахът ми не издържа на емоцията, люлеещата се лодка и сериозните количества солена вода, които бях погълнала и задейства рефлекторно изпразване на съдържанието в него, сещайте се.

Ден по-късно написах благодарствено писмо на Хосе, Лола, Мария и капитанът. Залепих го с тиксо на врата на базата им в хотела. Писах им, че никога няма да ги забравя, а моят обект ме увери, че и ние сме оставили траен отпечатък в тяхното съзнание. И те така…

Поздрави от мен, понастоящем, госпожа Петрова.