Влюбен до доказване на противното

16.12.2013 | 11:21 ч. Обновена: 22.09.2025 | 18:56 ч. 5

Екип на Dnes

Отдавна не бях се връщал в родното си градче.
Музикант съм, пианист, и от години свиря по чужбина, а от известно време свиря в група, и къде ли не сме пътували. Все по-рядко се прибираме, постоянно изникват нови договори и ангажиментите растат. Повечето приятели ни завиждат за този шанс, но понякога си давам сметка колко съм уморен да се събуждам всяка сутрин на различни места и с различни жени, на някои от които и името дори не знам.
Така ни хваща носталгията понякога, че ни иде всичко да зарежем – за какво е всичко това, когато нямаш близък човек до себе си, с когото да го споделиш.
Ето защо, когато ни поканиха да свирим на откриването на новопостроения почивен комплекс, с радост приехме – така и така щяхме да се видим с близките си, а и колко приятели имахме там. Имаше идея да направя и самостоятелен концерт – все още ме помнеха като местното дете – чудо.
Градчето се беше променило до неузнаваемост – нали беше крайморско, толкова нови хотели, къщи и всякакви административни сгради бяха настроили, че сякаш се задушаваше от целия този архитектурен разкош.
Но нашата къща, кацнала на най-високата част на града, си беше все същата – с дървените веранди, пълни с мамините цветя, и с калдъръменото дворче, из което съм тичал като дете. През прозореца на моята стая се виждаха високите скали край морето, от които рано сутрин чайките се ронеха върху вълните с крясъци, а в далечината виждах как корабите бавно потъват отвъд хоризонта.
Вълшебно местенце беше, идеално за пълна почивка, и реших този път да поостана повече при нашите – и да се нарадваме едни на други, и защото до следващото ни заминаване имаше повече от месец.
След откриването на комплекса, се заех да подготвя концерта си, и той мина блестящо. Залата се препълни – слава богу, все още имаше ценители на класиката, дори и сред младите хора, въпреки целия хаос от новоналожили се стилове и ритми.
В началото не я забелязах – хората, които ме поздравяваха я бяха избутали в дъното на фоайето. Чак когато се приближих, я видях, или по-скоро видях едни прекрасни очи, пълни със сълзи на възхищение.
- Аз...благодаря... – едва изрече и ми тикна някакво цвете в ръката. – Беше прекрасно.
После се обърна и си тръгна толкова бързо, че не успях дори да й благодаря. Едва забелязах, че ходеше някак странно сковано, но нямах време да я разгледам. Но очите й не ми излязоха цяла вечер от главата, не знам защо.
На другата сутрин се сетих отново за нея, и макар да се видях с много приятели и познати, не престанах да мисля за нея.
Градчето беше малко, хората се познаваха, така че не беше трудно да я открия – живееше в малка къща на самия край на града. Лицето й грейна, когато ме видя и сърцето ми се преобърна от вълнение и надежда. Но това продължи само миг – после сякаш нещо изтри блясъка от очите й, и те потъмняха. Покани ме и седнахме в двора, но почти не ме поглеждаше, вероятно се смущаваше, а аз – двойно повече. При това изобщо не можех да си го обясня – винаги съм бил много контактен, особено с жените.
- Ами, дойдох да се запознаем – казах притеснено – Така хукнахте след концерта, че дори не разбрах коя сте.
Тя ме изгледа смутено, после ми подаде ръка и каза името си. Предложих й да се поразходим, ако сега не е удобно, когато намери време.
- Ще отида да донеса нещо разхладително – някак нервно каза, и тръгна към къщата. Куцаше, сега ясно го забелязах, а и имах усещането, че тя го подчертава. Върна се с кана и две чаши, наля, и ме погледна предизвикателно:
- Е, все още ли искате да се разхождате с мен?
- Разбира се, защо не – отговорих, и полюбопитствах преди да помисля, че може би е нетактично – Какво се е случило с крака ви?
- Катастрофа – отвърна кратко – Отдавна беше, бях дете. Няма никакъв шанс да се оправи. – добави натъртено.
- Разбирам.
Почувствах се неудобно от факта, че не знам точно какво да кажа, за да не я засегна. Единственото смислено нещо, което ми идваше наум беше, че въпреки това ще ми бъде приятно да бъдем заедно, но още преди да си събера ума и да го изрека, тя рязко стана и каза:
- Върви си.
После се прибра, преди да мога да реагирам изобщо. Никога преди не бях се чувствал по-глупаво и неловко, явно бях докоснал болно място, и тя се е почувствала наранена от любопитството ми.
Не посмях да я потърся, тръгнах си потиснат и объркан. Имаше нещо в това момиче, което караше сърцето ми да бие различно, едно съвсем ново усещане за мен. Любов от пръв поглед?
Да, бях чувал, но не мислех, че точно на мен може да се случи.
„Та тя е само едно куцо момиче, за бога! – скарах се на сърцето си – Не е възможно да си изгубя ума по нея!”
„ Но те вълнува повече от всяка досега, нали?” – трепна сърцето ми в отговор.
На следващия ден също не посмях да отида, страхувах се да не ме прогони пак. Виждах се с приятели, прекарахме една луда нощ в дискотеката, наоколо беше пълно с хубавици, а на мен само тя ми беше в ума.
Няколко дни се навъртах като котарак, без да се престраша да позвъня, тайничко се надявах да ме види и сама да се появи. Сигурно ме е видяла, но вече бях изгубил надежда, когато чух гласа й:
- Защо висиш постоянно тук?
Беше на прозореца и ме гледаше сърдито. Стори ми се дори още по-хубава, отколкото си я представях, дори и намусено, личицето й беше прекрасно. Закопнях да го докосна, да усетя гъдела на разпилените й къдрици по дланите си.
- Защото не съм се отказал от поканата си! – троснато казах и аз – Но ми се стори, че май те засегнах...
Тя изчезна от прозореца и след малко се появи на вратата. Беше крехка и мъничка като порцеланова кукла.
- И защо съм ти точно аз? Не ти ли стигат другите, дето търчат след теб? – облегна се на вратата, този път явно нямаше намерение да ме кани – Братовчедка ми много си е паднала по теб. Били сте заедно в дискотеката.
- Виж...дори не искам да знам точно коя е братовчедка ти. Тук съм, защото откакто те видях...- щях да кажа „не спирам да мисля за теб”, но сметнах, че това може да я стресне, и затова казах –ми се иска да прекарам с теб малко повече време, да, точно с теб, не с братовчедка ти, или с някоя друга. Ако и ти нямаш нещо против...
Тя ме погледна изпитателно, после плахо се усмихна и каза:
- Почакай само да се преоблека.
Тръгнахме покрай брега, но точно сега не ме вълнуваше нито грейналата шир на морето, нито величествената красота на залеза. Усещах я до себе си, докосвах ръката й, и в този миг не исках нищо повече.
Седнахме на скалите, разговаряхме за моите пътувания, за концертите ни. Каза, че за първи път се е разплакала на концерт, а чувала някои от пиесите, които свирех и в много други изпълнения. Имала огромна фонотека с класическа музика, и без това много не излизала, четяла и слушала музика.
Погалих лицето й, и тя грейна като малко слънчице. Целунахме се.
Вятърът откъм морето се засили, захладня, и поехме нагоре към градчето. И точно тогава, незнайно откъде се появи певицата на групата ни, и ми се метна на врата.
- Уф, ето те най-после, пък аз къде ли не те търсих! Довечера момчетата организират купон, и идвам да ти кажа.
- Добре, добре...-внимателно я отдръпнах от себе си. – Не съм сигурен, че ще дойда.
Тя едва погледна момичето и подхвърли:
- Хм...ами както искаш. Но аз все пак ще те чакам, красавецо! – млясна ме и се понесе нанякъде.
Като се обърнах, малката си беше тръгнала, едва я догоних.
- Почакай! – хванах ръката й – Не й обръщай внимание, тя се държи така с всички.
Тя спря с наведена глава. После рязко вдигна полата си:
- Виж! – оголи ранения си крак, беше слаб и изкривен. – Добре го виж!
После пак така нервно оправи полата си.
- Не разбирам какво изобщо търсиш с мен. Не искам да си правя никакви илюзии...
- Защо говориш така...
- Защото няма смисъл от това, което започваме, дори да искаш само малко разнообразие. Ще ме заболи, а...- гласът й потрепери, но се овладя – И за двама ни ще е по-добре да не ме търсиш повече.
- Недей...- извиках след нея, но тя не се обърна.
Затворих се в себе си, не знаех какво да правя. Много бях объркан, умът ме съветваше едно, сърцето – друго. Предстоеше да заминем след около седмица, а аз бях болен, болен от любов, връхлетяла ме толкова неочаквано, че не можех дъх да си поема. Нашите се чудеха какво ми е, момчетата също забелязаха.
Някои в моето състояние се напиват, за да удавят болката. Аз свирех – часове наред, най-вече нощем. Просто поставях пръсти на клавишите и изливах болката си върху тях, а тя се запечатваше в звуци, които попиваха в тишината на нощта като ридания. Исках да намеря начин да стигна до нея, само ако можеше да чуе тези мои ридания, сигурен съм, щеше да разбере какво изпитвам.
И реших да запиша моята музика и да й я пратя. Тя говори по-добре от мен, аз вече нямам думи.
И ако и тогава не ме допусне до себе си, поне да ми каже как да я изтръгна от сърцето си. Защото аз не мога да се справя сам. Влюбен съм, до доказване на противното.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→