"Динамо" (Берлин) – мразеният футболен клуб, собственост на Щази

Бели ръждясали перила излизат от груби бетонни плочи. Офис сградата все още е с тесни коридори, ненужни врати, студени стени. Стадионът на "Динамо“ (Берлин) изобщо не се е променил от годините на Студената война и социалистическа Източна Германия. Днес "Динамо“ (Берлин) е един от малките регионални отбори в страната. Но преди падането на Берлинската стена през 1989 година, той е бил като "Байерн Мюнхен” на ГДР. 

Отборът печели титлата в първенството на ГДР десет поредни години, между 1977 и 1988 г. и буквално "измита пода“ с отбори като Локомотив (Лайпциг), Динамо (Дрезден), Магдебург и ФК Карл Цайс.

Но сега, 30 години след падането на стената, единственото, което е останало от славните години на "Динамо“, са черно-белите снимки. Дори трофеите от тях вече ги няма, изчезнали след падането на комунизма, дало началото на края на клуба.

На 15 януари "Динамо“(Берлин) ще отпразнуват своята 50-та годишнина. По времето, когато Германия е все още разделена, отборът играе красив футбол, а в състава му са някой от най-добрите източногермански футболисти.

Но "Динамо“ е мразен не само от феновете на противниковите отбори, но и от народа. Зад него стоят не кои да е, а Щази – тайните агенти, които арестуват политически дисиденти, измъчват ги и убиват онези, които се опитват да избягат на Запад.

"Динамо“ бе собственост на Щази, недолюбван от футболните привърженици и ненавиждан от народа на Източна Германия“, казва Ханс Леске, историк, написал редица книги за футбола в ГДР, пред CNN.

Господарят на страха Ерих Милке – директорът на Щази, бил почетен мениджър на отбора. Той присъствал на повечето футболни срещи, организирал партита, за да отпразнува победите. Футболистите наричал "моите момчета“.

В онези времена трансферът на играчите ставал по по-различен начин. На футболистите им било казвано къде да играят. Така Милке се сдобивал с най-добрите футболисти в Източна Германия. Той също така държал „неговите момчета“ да имат най-добрата екипировка, терен, тренировъчни зали и треньори.

Омразата към отбора обаче не стихвала. Имало доказателства, че отборът е подпомогнат от купени рефери и допинг. Често се случвало съдиите да дават свободни удари и дузпи на "Динамо“, дори и когато отборът не ги заслужавал. Игнорирали нарушенията на футболистите на Щази, но с радост вдигали жълти картони на съперниковите играчи, твърди Леске.

Един от бившите рефери дори признава, че когато отборът претърпял загуба, всичките му колеги били извикани на среща и им било казано, че "това повече не трябва да се повтаря“.

А на мачовете извън Берлин, агитките на противниковите отбори държали иронични банери, на които пишело "Приветстваме "Динамо“ (Берлин) и неговите рефери”. Дори самите футболисти не отричат, че е възможно правителството да е купило съдиите.

"Мога да си представя, че е имало натиск върху съдиите. Това най-вероятно ги е направило по-неспокойни и е повлияло на решенията им, но ние оставаме един от най-добрите отбори по онова време. Нямахме нужда от помощ“, казва бившият футболист Фалко Гьоц. Той обаче признава, че в годините, в които е играл в "Динамо“ му е даван допинг без неговото знание. Треньорите криели стимулантите в напитките им.

Гьоц нарича "Динамо“ (Берлин) “военен клуб“, в който играчите често били подлагани на политически лекции. Щази внимателно наблюдавало футболистите по време на пътуванията им из Европа.

"Летяхме на частния самолет на Милке. Имаше офицери на Щази, които ни придружаваха, но не само като фенове. Когато си на четвъртия етаж на хотела и има двама души, които стоят пред стълбите цяла вечер, знаеш, че не са фенове“, спомня си Гьоц.

Но това е само една част от историята. Има и друга – тази на футболистите, които са играли в "Динамо“ (Берлин) и обичат клуба си. Те се радвали на победите и успехите си и до ден днешен отричат да е имало манипулиране на мачове или допинг в кръвта им.

"Никога не съм имал чувството, че имаме съдийско предимство“, казва защитникът Валдемар Ксиензик, който играе в "Динамо“ от 1984 до 1991 година. Отрича да е взимал и допинг.

"Динамо“ беше връхната точка в кариерата ми – имахме много добър отбор и се сработвахме добре. Животът беше хубав“, добавя той.

"Не можеш да купиш 10 титли. Имахме най-добрият отбор що се отнасяше до умения, фитнес и психология. Имахме невероятни играчи“, казва полузащитникът Йорн Ленц.

И Ленц, и Ксиензик вярват, че са можели да напуснат Източна Германия и да отидат в Западна лесно и без проблем. Но те не пожелали, тъй като се чувствали у дома, а и имали привилегии. На тях не им се налагало да чакат десет години за кола. Със заплатите си можели да си позволят руска „Лада“, която се смятала за лукс по онова време. Пътували в чужбина и си похапвали банани, които били почти неоткриваеми в ГДР.

Но през 80-те ненавистта на хората добива нови измерения.

"Хората в ГДР освободиха гнева си върху нас. Плюеха ни по стадионите, обиждаха ни, искаха да ни видят как губим. Те смятаха, че щом сме отборът на Щази, имаме златни дръжки у дома. Но нищо не ни беше дадено наготово. Трябваше да работим здраво в „Динамо“ - имаше огромен натиск да се справяме добре“, спомня си Ксиензик.

Противниковите агитки крещят "Прасетата на Щази“, въпреки заплахата от арест заради подобни думи. От другата страна на стената западните пънкари били поддръжници на отбора, тъй като било най-лесния начин за опозиция на властта.

След падането на Берлинската стена Милке е арестуван. Финансирането за клуба спира. Някои от най-добрите му играчи са "откраднати“ от Бундеслигата.

Падението на отбора започва.

За да заличи миналото си, "Динамо“ (Берлин) се превръща в ФК "Берлин“, но и така не успява да се класира за Бундеслигата. През 1999 година си връща отново старото име.

Своята 50-та годишнина клубът ще отбележи с парти. Заради интереса към него, мениджмънтът дори е потърсил по-голяма зала. Близо 900 души ще присъстват, разбира се, без Милке, който умира пред 2000 година. Но със сигурност това парти ще напомни за славните години на клуба, когато директорът на Щази вдигал тост за "своите момчета“.