140 години Търновска Конституция - основата на нова България

Годината е 1878г., средата на месец април.  България е напът да поеме по пътя на най-модерните и напредничави европейски държави. Ражда се основата на новата българска държава - Търновската конституция.

Широки правомощия на монарха, министерска отговорност, депутатска неприкосновеност, общинско самоуправление, частна собственост, свобода за печата, право на сдружаване, абсолютна лична неприкосновеност - част от идеите, които Търновската конституция ще защитава през следващи бурни години от развитието на България.

Всичко започва на 3 март 1878 година в Сан Стефано. Подписан е прелиминарен мирен договор, с който е поставено началото на самостоятелното бъдеще на българския народ. Българската държава вече е автономно, трибутарно княжество. България се появява официално на политическата карта на Европа.

Започва изграждането на нова България, а то е невъзможно без да бъде изработен основният закон - Конституцията. През април 1878 година, под ръководството на княз Дондуков, започва изготвянето й. Времето минава, трудностите се увеличават, за да стигнем до 16 април на следващата година, когато Конституцията е приета.

В началото на февруари в Търново пристигат 229 народни представители - учители, юристи, духовници, публицисти, издатели, лекари, търговци, занаятчии. Цветът на българската интелигенция заема своето място в историята.

В началото съставянето на т.нар. Органически устав се възлага на руския юрист Сергей Лукиянов. За фундамент на своя проект той взима конституциите на Сърбия, Румъния и Русия. Усетил, че българите няма да се примирят със "спусната" Конституция, той се допитва до общественици и представители на българското християнско духовенство. Сред тях са авторитети като екзарх Йосиф, Митрополит Антим, Тодор Бурмов и Драган Цанков.

Те обаче не са случайно избрани - искат ограничена монархия и имат доста по-консервативни възгледи дори от Сергей Лукиянов. Проектозаконът е върнат в Русия за одобрение и след направените промени, придобива завършен вид. Последната дума обаче трябва да бъде казана от българското Учредително събрание.

Самото събрание обаче е разцепено на либерално и консервативно крило. Двете концепции за общественото и дъжавното устройство се сблъскват, за да родят компромис, който дълго време ще крепи основите на страната.

Либералите, водени от Петко Каравелов и Петко Славейков, искат разширяване на политическите права на гражданите. Константин Стоилов, лидер на консерваторите, настоява за повече правомощия на монарха и по-ограничени правила на населението. Неговите привърженици защитават теорията за двукамарния парламент и предимствата му. Тодор Икономов - възрожденски деец и участник в борбата за създаване на независима Българска екзархия, изнася реч, в която предполага, че без сенат и държавен съвет, парламентът ще се напълни с "пламенна младеж и самодоволни граждани, представители на еснафите". От своя страна Петко Славейков, доказан майстор на словото, отговаря подигравателно и остроумно - "Ще се въздържа от буйни словоизвержения, гръмливи фрази и калабалък думи". Риториката му - цветна и изпълнена с шеги, успява да убеди мнозинството (което и без това е предимно либерално), че Народното събрание може  да се напълни и с адвокати, които са "най-гюрюлтаджии".

Споровете не спират и в един момент консерваторите напускат събранието. Лишени от политически опит, непознаващи парламентарния живот, членовете на събранието приемат всичко лично и гневно. Оставени сами, либералите премахват идеите за двукамарен парламент и създават една от най-прогресивните конституции за своето време.

В крайна сметка, след редица компромиси и от двете страни, либерали и консерватори си стискат ръцете, и на 16 април 1879 г. се ражда Търновската конституция.

Самият документ съдържа 22 глави, които отразяват свободния дух на нова България. Законодателната власт е дадена на монарха и народното представителство, а изпълнителната на княза. Той е свещен и неприкосновен, превръщайки се в централана политическа фигура. Години по-късно този статут на княза ще изиграе огромна роля в съдбата на страната.

Основните идеи на документа са валидни и до днес: всеобщо избирателно право - избиратели са всички български граждани, навършили 21 години (в документа не е изрично посочено, че право да гласуват имат само мъжете, защото се смята, че по това време това е било общовалидно и по подразбиране. Жените в България получават избирателни права едва през 1909г.); политически плурализъм; разделение на властите; парламентарен контрол и министерска отговорност; децентрализация; свобода на печата, мисълта и словото.

През следващите години Търновската конституция е неколкократно суспендирана и потъпквана по различни причини. През 1903г. и 1911г. се приемат изменения, които ограничават правата на Народното събрание и засилват властта на монарха. След прокламирането на Независимостта през 1908г. думите "Княз" и "Княжество" са заменени с "Цар" и "Царство". След тези промени Търновската конституция става по-известна като "Сребърната конституция". Корицата на документа е забележителна - тялото е от кожа, лицевата страна е покрита с плътен сребърен обков, с флорални мотиви, вградени са 25 скъпоценни камъка.

Историята на първата българска Конституция приключва на 4 декември 1947г., когато комунистическото правителство приема нова - Конституция на Народна република България.

16 април 1879 г. остава паметен ден за политическата и обществената съдба на страната. Въпреки че Търновската конституция не е идеална, тя е символ на духа на времето. Историята й, броженията покрай приемането й и накрая консенсуса, доказват, че въпреки различните политически възгледи на членовете на събранието, те са били способни да гледат в една посока. Изкована в пещта на европейските демократични идеи, Търновската конституция поставя началото на българската държавност, а неудържимият възход на България през следващите години доказва, че тя е изпълнила своята цел.