"Сега ще ти кажа как е правилно, после - как да го напишеш на изпита"

"Сега ще ти кажа как е правилно, после ще ти обясня как да го напишеш на изпита".

Обикновено така мой познат учител започва обясненията си към ученици, които готви за матурата по български език и литература.

И има защо – при всички изменения, които всеки нов министър въвежда уж за по-добро, държавните ни зрелостни изпити остават заложници на шаблонното мислене. Дори когато претендират, че искат да го разчупят.

Пресен пример бяха въпросите с така наречен „отворен отговор“ от миналата година, когато десетки абитуриенти бяха ощетени в оценките си, макар и минимално, защото са дали отговор не съвсем по шаблона, заложен от МОН – използвали са синоними или по-различни формулировки от това, което чиновниците са предвидили. Независимо че са верни и дори понякога по-добри, че демонстрират творческо мислене и способност да разсъждаваш не еднопосочно.

Сигурна съм, че и на матурата тази година ще има подобни ситуации, и че следващият министър /който и да е той/ ще обещае подобрения, улеснения, цветя и рози по пътя към дипломата за средно образование. И резултатът ще е същият, защото подобренията ще ги правят точно онези чиновници, които са правили предишните и по-предишните подобрения. Защото, за разлика от министрите, чиновниците са едни и същи - те са отпреди матурата и ще оцелеят след нея.

А всъщност матурата не е трудна. Всяка година ние занижаваме изискванията, за да излъжем ЕС, че образованието е добро, и да вземем едни пари. И на тези лесни матури да не можеш да изкараш средно над "Добър" 4 е трагедия.Това е резултат от насаденото обществено мнение, че доброто образование по български език и литература не се котира. В езика на обществените личности и институции изобилстват все повече откровени грешки и някакъв необясним новговор, почти по Оруел. Текстове се „входират“ и „изходират“, а повечето от учениците така и не достигат до богатството на езика. Те не се докосват до онова, което е езикова близост. Не схващат красотата на езика. Те просто се изказват. Без да разберат богатството на една творба в нейния стилистичен и екзистенциален план. И всъщност каква полза, ако изкарат отличен на матурата, когато след време ще им се наложи да говорят и пишат на повсеместно наложилия се дървен брюкселски новговор, да "стартират ивенти" и "входират" документи и това ще бъде единственият стандарт, към който трябва да се придържат.

Ние постепенно се отказваме от езика си. Образованието у нас, особено литературното, се неглижираше много дълго време.

Проблемът е в няколкото поколения след "промяната", които се провалиха на експертно, духовно, естетическо и дори на екзистенциално ниво. Учителите и обществото не успяха като цяло да създадат чувство на съпричастност към родния език и неговата употреба в литературата. Оттук идва сериозният проблем - децата четат все по-малко и не се интересуват. Идват нови поколения интелигентни деца с висока компютърна грамотност и познания по английски език, за които знанието на родния език става все по-малка ценност, а за много други писмената практика се изчерпва с писане на статуси в социалните мрежи. На шльоковица. Научените дори най-елементарни писмени правила в седми клас в дванайсти се налага да бъдат учени наново. Затова е държавата занижава нивото на тестовете - така се поддържа поне минималната илюзия за грамотност. Ако тройка трябваше да се пише едва при 50 на сто верни отговори, както при много други тестове, картината щеше да е наистина трагична.

Масовият нов човек е наистина все по-малко познаващ тайните, лабиринтите и структурите на българския език.

Децата израстват в среда, в която се пише неправилно. Така се пише и в много от електронните медии. Стигнали сме до този момент, в който говорим езика само за да си предаваме информация чрез него. А електронните комуникации вече могат да заместят почти изцяло нуждата от писане. Дали езикът е правилен, богат, стилистично адекватен - нашето общество все повече не се интересува.

Този език вече не е фактор за социален просперитет. Неграмотността не е пречка да успееш, а грамотността не е фактор. Да не говорим, че в някои случаи дори пречи.

Намираме се в свиреп и неравностоен начин на обяснение, че знанието на тези неща ни прави по-разсъждаващи, по-аналитични, по-силни, по-духовни. В действителност толкова нисък престижът на езика ни никога не е бил. И оттук нараства опасността той да се заговори все по-неправилно и все по-бедно, докато накрая се превърне в езикова норма. И далеч не става дума само за гетата.