Упадъкът на Одри

Отдавам се на пълен разгул и упадък рядко. Просто иначе ще взема да свикна и тези специални моменти няма вече да ми се виждат толкова уникални.

Един от последните ми много тежки моменти бе преди няколко години в Созопол, когато се опитах да мина разстоянието от Текила до леглото по зидовете на къщите. Свидетели твърдят, че не съм успяла.

Сега Денят /или по-точно вечерта/ е петък. 1 декември. Имаме коледно парти, при това маскено. Поради заплахата, че който не се маскира, ще му бъдат завирани пера в гащите, се постарах да стана възможно най-неузнаваема.

Вероятно затова ме попитаха дали съм се маскирала като Мадам, въпреки че търсеният образ бе този на Одри Хепбърн.

Събираме се у нас, където няколко човека ще се преобличаме и ще се правим на това, което не сме. Идва и вярна приятелка, която ще ни гримира – особено двамата младежи. Единият от тях трябва да стане Мария Тереза.

След двучасово преобразяване, включващо опасване на Мария Тереза със сутиен, пълен с мои тенис чорапи, Светата троица е готова.

Аз си въобразявам, че съм Одри, ерцхерцогинята си мисли, че е такава, въпреки че маратонките под пеньоара й, както и наболите мустаци под пудрата, издават, че нещо с хормоните й не е наред. Единственият много сполучлив е Наполеон.

Тръгваме по тъмно, под прикритието на мъглата. Три тайнствени сенки и буйната руса перука на ерцхерцогинята изплават от входа.

Шофьорът на таксито понечва да избяга, но Одри се мята самоотвержено на чистачките и човекът се отказва от дезертьорството. 

Настанявам се отпред, Мария Тереза си свива полите отзад, а Наполеон едва си вмъква еполетите и пуфти.

Трябва да спрем на денонощното, казвам аз небрежно и издухвам дима от цигарето към шофьора. В пушеците ми се струва, че той кима в знак на съгласие, но не знам дали пък не беше нервен тик поради тройния шок, който му се изсипа на главата.

Спираме за цигари и моля Наполеон да ме придружи в покупката, защото Одри да не е някаква дропла да ходи сама по нощите. За наше или чуждо нещастие, в магазина има опашка.

Хората си забравят поръчките и зяпат в нас, а Наполеон умно предлага да кажем „Това е обир“ и да бегаме. Обяснявам му, че на тези токове е изключено да препускам из редутските дупки, пък и не си струва да търчим по нощите заради няколко откраднати сникерса и две водки.

Продължаваме пътешествието и скоро сме в заведението, където е партито. Там вече е акостирала Пипи, също и Дарт Вейдър, едно чавдарче с пура в уста, както и други образи и скици.

Алкохол се лее в изобилие, виното се превръща в най-добрия ми приятел за цялата вечер. Първа чашка, втора чашка. N-та чашка.

Пристига колега, маскиран като Голям Черен Презерватив. Също и пионерче, под ръка с бояджия. Закъде е пионерче без бояджия. Идва Дракула. Жената-котка. Също английски лордове, испански инфанти, графини, кралици, индийки, футболни фенове. Има дори Ударник с гаечен ключ в джоба.

92865 чашка. Снимка тук, снимка там. Ерцхерцогинята размята къдри по дансинга и мята маратонки във въздуха. В бурните танци перуката пада и истината лъсва наяве.

Мария Тереза е леко оплешивяла!

С лек финт пионерче вдига перука, подава на чавдарче, чавдарче с изключитело точен удар вкарва кош в ръцете на индийка, индийка почти подава на Ударник ииииииииии точно тогава ерцхерцогинята се съвзема и друсва един по гърба на Одри, която получава спастичен пристъп и започва да кашля като етиопска впрегатна камила.

Перуката отново е наместена където й е мястото и нещата се връщат постарому.

Одри е весела. Хвърчи като Noctuoidea Noctuidae. Туй е нощна пеперудка. Пърха около всички. Чашата, по някакъв изключително магьоснически начин, е непрестанно в ръката й, и то – пълна. Вълшебствата са във въздуха, ой, Коледо, Коледо.

От време на време Одри излиза на въздух на улицата, където свидетели твърдят, че се е събувала боса и е канила случайно преминаващи индивиди да се присъединят към партито. Индивидите са отказвали, което е предизвиквало неописуема мъка у актрисата, придружена от мъчително изхълцване. Тогава Наполеон, като един истински мъж, й нахлузвал обувките обратно и двамата влизали отново в джаза.

Чашка и притежател се сливат в едно. Бутилките се роят, подобно на вълшебната каша. От време на време обстановката придобива четриизмерен вид.

Дракула говори на Одри. Тук Дракула. Дракула до Одри. Одри, чуваш ли ме? Одри кима така, както се кима само в България и Шри Ланка, и хълца. Дракула се оттегля поради безнадежността на ситуацията и временната глухота на Одри.

Междувременно Голям Черен Презерватив е събрал стройна групичка отвън. Наполеон и останалите излизат да видят какъв е поводът. О, чудо. Малка, спретната тревица се е появила изневиделица и обикаля в кръгче из ръцете на всички. И Одри се включва, разбира се, въпреки че за последно е злоупотребявала с подобни вещества преди години. С периферното си зрение, или може би с Третото си око, тя вижда един от акционерите на компанията околовръст.

Щедро му предлага да си дръпне. Като че ли дори го тупа по рамото и го нарича май френд, щото човекът не е българин и трябва да му се говори на английски. Ноу, тенкс, вика той и обяснява, че е алергичен. Кофти работа, пич, изфъфля групичката и изпада в дивен кикот.

Междувременно заведението вече е шестизмерно. Столовете са на тавана, барът също е горе или поне така изглежда. Мария Тереза се опитва да глътне част от къдриците си. Голям Черен Презерватив не ходи, а лети!

Часът е към 3, ако Третото око не ме лъже. С нежната помощ на нечии ръце се обличам успешно. /Сега е моментът да благодаря искрено на неизвестния им притежател/.

Пионерче и бояджия ме помъкват към колата им, за да ме закарат у нас. Непрекъснато се хиля и огласям квартала с кристални трели. Къде е колата, хъхъхъ, питам аз, а пионерче озадачено ме гледа и ми обяснява нещо, от което ми става още по-забавно. Бояджия ме гледа осъдително и в погледа му чета желание да ме удави в кофа с цветен латекс.

Пътят минава безпроблемно, дори успявам да си отключа вратата на входа. Влизам вкъщи като Атила и се друсвам в леглото.

Часът е 8 сутринта. Събуждам се от натрапчивото усещане, че съм си легнала върху лампата на тавана. Леглото пътешества из стаята. Опитвам се да стана, но невидими ръце ме бутат обратно. На четвъртия опит успявам. След малко пак лягам.

Часът е 11. Вестибуларният апарат е ремонтиран успешно. Подът вече е на мястото си, условните рефлекси се изпълняват успешно. Тръгвам на лов за ядене.

Хладилникът е обвит в нежен, розов ореол. Отварям този рай, досущ като катерицата от „Ледена епоха“, и, о, небеса. Яйца, туршийки и други вкуснотии. Зелев сок, благодаря ти, Господи.

Усещане за кашкавал!

Всичко се нарежда в една чиния, взима се вилица. Ловът е дълъг и труден. Кашкавалът търчи бясно из чинията, а бамята е толкова хлъзгава! Едно време не я правеха такава, вече нищо не е същото.

Светлината от прозорците пронизва мозъка ми или поне това, което е останало в Главата Ми, Мойта Ми, както викаше Кръстьо Лафазанов в „Улицата“.

Долавям гласове в далечината, но не съм сигурна дали не съм халюцинации. За щастие, поне зрителни такива нямам, защото розови слонове и мишки в хола щяха да ми дойдат свръх. Май виждам котка, но нея като че ли и преди я имаше.

Следобеда го изкарах свита на фотьойла. Не беше лошо.

Вечерта, на по-трезва глава, от дебрите на някаква мебел, си обещах никога повече да не правя така. Заклех се даже. Дори се накрещях на Одри за лекомисленото й поведение и действия. Shame on you, woman и от сорта.

Защото една друга мисъл коварно надига глава. Точно след една седмица имам рожден ден и шансовете да го изкарам на швепс и/или айрян са твърде проблематични. Но поне имам искрено желание. Ще ми го напомните, нали?

P.S. Моля, напомнянето да се осъществи на 11 декември. Всяко по-късно напомняне би било безсмислено. Благодаря.

Още от мен