24 дни.

Толкова мина, откак се друснах по очи на манежа и после лекарите ме сглобиха посредством бормашина, телбод, пирони и други офис консумативи.

Търпението било най-висша добродетел, казват запознати с това загадъчно качество, и аз им се доверявам.

И въобще, аз съм доста доверчива. По същия начин навремето повярвах, че пет по осем правело някъде между 38 и 43. Тогава заявих, че не бих се подписала под това мъгляво твърдение, но в името на световния мир ще го приема.

Та така и с търпението. Последните 24 дни от временно едноръкия ми и силно накуцващ живот ме научиха на много неща. Например, да ходя бавно. Свикнала цял живот да търча напред като бясна, за ужас на всичките ми приятели и близки, сега неспособността да пресека една улица просто ме влудява.

Таман успея да прекрача тротоара и срещу мен започват да хвърчат коли, каруци, мотори, бетоновози... Връщам се обратно и чакам търпеливо. Щото, нали, все някога, все някъде ще им светне червено и за има-няма 10 минути ще мина. В крайна сметка, за никъде не бързам. Имам 1 месец болнични – все някак ще пресека до 15 юни.

На 20-та минута се пробвам пак, но уви... Не ме ли виждат, по дяволите? Дори отдалеч го докарвам на епилептична патица – а у лево, а у десно - очевидно е, че нещо ми има!

Нищо, магазинът работи до 10 вечерта, успокоявам се аз. Приличам досущ на двамата идиоти от оня виц за бъдещето – срещнали се на един тротоар, чакали, чакали да спрат колите и накрая единият попитал другия - „Извинете, а вие как пресякохте?“, а оня го погледнал и му отвърнал - „Аз ли? Аз тук съм се родил!“.

Накрая тръгвам смело, надявайки се някой шофьор да се извъди по-човечен и да ме заобиколи вместо да ме прегази. И докато се тътрузя, си обещавам, че като се оправя и се кача обратно в колата си, ще спирам пред куцо и сакато и собственоръчно ще му помагам, на куцото и сакатото, да пресече и да стигне до заветния отсрещен тротоар.

Само търпение.

А какво да кажем за нездравия интерес, който удавените с йод бинтове предизвикват дори у непознати?

Бабите по улиците бият всички рекорди по любопитство, а тъй като понастоящем с тях развиваме една и съща пешеходна скорост, клоняща към безкрайна нула, аз дори не мога да им избягам!

На последната такава се наложи да й се озъбя и да й кажа, че не, нищо ми няма, просто така съм си се родила – с все пироните, бинтовете, йода, марлите и лепенките. А на гърба си имам хобот! Генна мутация, кво да правиш.

А таксиджиите? Два типа са. Едните ме подхващат от самото начало – тцтцтц, какво ни е на ръчичката, как пострадахме, ОТ КОН ЛИ???, еба си майката! После млъкват почтително и така докато сляза.

Другите първоначално мълчат и ме кьорат в огледалото. Пет-десет минути. После се почва. Как, къде, защо. Отговарям сдържано, осланяйки се на това, че случилото ми се е донякъде екзотично и надали ще доведе до споделяне от типа: „Леле, пък аз като паднах от кон...“.

Само че майка ти, Иванчо, кога ли е имала късмет?

Таксиджията снощи само ме изгледа презрително и ме осведоми, че него го е хвърляло магаре. Метнало го със засилка и за по-сигурно му теглило и един шут със задните крака. Счупило му към 50-60 ребра и няколко ръце, така че аз да не съм се оплаквала.

Ама аз не се оплаквам, бе! Просто, ако може, не карай със сто по Мадрид, щото като влезеш в дупка и пироните ми се забиват в малкия мозък. Но той не чува. Магарето, та магарето. А аз отзад – търпение, само търпение.

И така вече 24 дни. По първоначален разчет остават още 11, които старателно отбелязвам с хиксчета на календара.

Сигурно на още много нови неща ще съм се научила дотогава, но едно все ми се опъва.

Как, мамка му, да отворя консервата с риба тон?

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase