Заради 56-те самолета, които трябваше да отведат 56-те държавни глави от посещението им в Унгария именно в деня, в който и ние напускахме страната, полетът ни беше отложен. Отложен с 14 часа.

Това ни дойде малко изневиделица, но не се обезкуражихме, още повече, че научихме информацията на път за летището, демек - преди да сме заседнали там с цялата купчина багаж. Оставихме саковете в хотела, който бяхме напуснали току-що, и тръгнахме на екстра разходка из Будапеща, хей така, време да убием.

Идеята беше да идем късно вечерта на летището, където да дремем до 5 сутринта, когато беше полетът ни. Леко се усъмнихме заради това, че полетът само на нашето цикламено самолетче на Wizz Air е отменен, но не му мислихме много за това, поне не тогава.

Разходката ни из града беше неподготвена, непринудена и безцелна. Вечерта нарамихме багажа и: метрото, после автобуса за към летището. По пътя ядохме прословутия унгарски козунак – само коричка. Открили унгарците, че народът предпочита да яде кората на козунака, и взели да го правят така – само коричка. И то с различни аромати – на кокос, ванилия, канела - мммного вкусно.

По пътя научавахме и новините от събитията в града, нали бе националният празник на Унгария (23 октомври), от опозицията протестираха, а полицията потушаваше със сълзотворен газ и водни струи, та десетки линейки и полицейски коли постоянно прехвърчаха по улиците.

Засега - 24 ранени – уведомяваше ни Алекси (нашият човек в Унгария), четейки новините по мобилния си. След още малко време ранените станаха трийсетина, последно, към 10 часа вечерта, бройката нарасна на 40.

На аерогарата трябваше да чакаме да стане 5 часа сутринта, за да излетим и, примирени с положението, налягахме по пейките, играхме карти, пихме кафе за 2.50 евро, мотаехме се всячески, за да убием времето.

После чекирахме багажа в 3 часа, качихме се в самолета, излетяхме в 5. Дотук добре. Смъртно уморени, изпозаспахме.

Час по-късно обаче, вече над София, пилотът ни изненада с “лоши новини”. Тъй като над летището имало мъгла, над пловдивското – също, става ясно, че ще се връщаме в Будапеща. Това е положението, Минке. Мъглата май само той си я виждаше, ама той управлява самолета, той решава какво да се прави.

Още един час наобратно към унгарската столица, а като кацнахме - още 2 часа в самолета и в неведение. Въпреки цикламено - розовият десен, нашето положение вече далеч не бе розово. Пилотът реши, че мъглата няма да се дръпне допреди 3.00 следобед, така че тогава ще се видим отново за втори опит да се доберем до дома. Изведнъж София стана бленувана, недостижима. 

От Wizz Air обещаха да ни нахранят и обявиха, че ще дадат храна по избор за 4 евро на човек (инак всичко се плаща). Искахме сандвичи и кафе, ама сандвичи нямаше, т. е., свършиха веднага, после имаше кроасани и кафе, ама кроасаните също свършиха (то с тези цени явно са имали 2 сандвича и 2 кроасана - за кого по- напред), после и кафе нямаше, та ядохме шоколадче и пихме кола.

Оказа се, че трябва да останем в чакалнята за заминаващи – едно мнооого неприятно и нетърпимо горещо място. Затворено. Не се пуши. Жега като в сауна, неудобни пейки като в сауна, а ние – смъртно уморени. Още шест часа не виждахме как ще издържим.

Чакалнята за заминаващи в Будапеща е от най-неприятните чакални на вселената - това трябва да се добави в „Пътеводителя на галактическия стопаджия“.

Наминаха девойки от организацията на защита правата на пътника, уведомиха ни, че трябва да получим ваучер за храна на стойност 4 евро и фонокарта. Ваучери наистина раздадоха, обаче с тези цени на летището стана ясно, че почти нищо не можеш да си купиш. Или сандвич, или нещо за пиене, не може и двете.

Сандвичите струват малко по-малко от 4 евро, повечето обаче са по-скъпи. Освен това са гадни. Нямаш избор – преглъщаш сухия хлебец и пиеш вода от чешмата в кенефа.

Както вече споменах, не се пуши, което оставям без коментар. Пушачите ме разбират. На нашата си аерогара  имаме специална зала за пушене, а на будапещенската - пушачите да мрат!

Пълно с народ – всичките клиенти на Wizz Air. Бебета ревят, пищят децата (тук се изкушавам да кажа „вдовици плачат“), някои хорица опитват да спят по пейките.

Избива ме на възмущение, въпреки че ситуацията е доста авантюристична. Та кога друг път ще спиш на аерогарата в Будапеща... Тук се сещам за Том Ханкс, който си живееше на едно летище и дори говореше на български... е, и ние влязохме в този филм. Ама не сме Том Ханкс, за съжаление.

В крайна сметка наистина излетяхме в 3 часа следобед -  24 часа след първоначално обявения час за тръгване. Оптимистите от нас спечелиха в залаганията, които организирахме с кодово название „ще излетим ли - няма ли да излетим“.

А на нашата аерогара служителите ни пресрещаха с молба от типа „како, дай някоя стотинка“ да напазаруваме цигари, парфюми и алкохол за тях от фрий шопа. Дават ти парите и те уговарят да купиш „Е тези 2 бутилки текила“ (по 11 евро бройката), „Моля Ви, нищо не ви коства! И те този парфюм за жената... Че нещо тука промениха правилата и забраниха на служителите да си пазаруват от фрий шопа“.

„Ама моля Ви се, няма проблеми!“ - изхарчих няколко десетки евро набързо и минах през плъзгащата се врата – краят на дългия път към дома...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase