В България има живот: Труден, абсурден, разглобен...

Дори да не се информира през никакви медии, в което все пак се съмнявам, българинът все по-трайно се зарежда с убеждението, че държавата и обществото му са разтрошени сякаш на парчета, че самият той не принадлежи към общността.

Прилепен към семейството си, към малка приятелска група или професионален кръг, той се отдава на "мисията" да се спаси поединично, да осигури бъдещето на децата си, насърчавайки ги да се махат оттук. Защото в България няма живот, пише в свой анализ за Дойце веле публицистът, писателят, авторът и сценарист Мирела Иванова.

Липсващите обществени спойки

Така ли е наистина - или просто са изчезнали всички спойки и сглобки, които ни правят единна общност, вгледана в по-близки и по-далечни цели и посветена на голяма и същностна национална идея?

Това са въпроси и патетични, и старомодни, но и твърде важни тъкмо поради тягостната фрагментация на настоящето. Не е задължително да се намираме в състояние на пълен разпад, за да сме така разединени - може просто обществото ни да е преуморено от несъстоявания, да са разбити множесто лични проекти, да са занемарени и неглижирани такива неутилитарни, но основополагащи за единението пространства като културата, изкуството, ценностните йерархии.

Атмосферата днес сякаш повтаря шизофренните години на късния соц - с отчуждението и апатията, с избуялите страхове и самоизолацията, с тлеещите във въздуха взаимоненависти, с цинизма и буксуването във всяко отношение, с разцвета на клеветите и с усещането за крайна несправедливост, за пълна изоставеност на отделния човек.

Светлият пример на партиите

Дали фрагментацията в обществото няма за свой "учебник" роенето и разпада в партийния живот? Дясното всеки ден произвежда все по-малки и по-нови формацийки, партии и сдружения, които макар и прокламирани от мислещи хора, вече предизвикват отвращение.

В т.нар. националистическо обединение също започва надвикване и надговаряне на вождовете, въпреки привидната сплотеност срещу и заради общия враг: бежанци, роми, турци.

А лявото, засега пришпорено от политкомисарския устрем, не смее да се огледа и да види другите немаловажни  леви.

Кой е виновен?

Разбира се, партийното строителство и рушителство е само една от причините за липсата на обществени спойки: то поражда и утвърждава жилавото недоверие, че партиите могат да се фокусират отвъд своя егоизъм в общоприемлива за цялото общество програма, която да реализират с поносими компромиси и споразумения. Друга насъщно необходима "сглобка" за обществото ни е работещата съдебна система, а не тази съдебна каста, потънала в собствените си скандали и противоборства и напълно отчуждена от мисията си да служи на закона и справедливостта.

Иначе в България има живот. Просто е непоносимо труден, абсурден и разглобен. Какъвто сме си го направили, както биха се изразили мислещите граждани. Или какъвто ни го направиха, както биха им опонирали хленчещите граждани.

Размисли на Мирела Иванова пред Дойче веле