От: Елена Пенева
elena.peneva@dnes.bg

Казват, че когато една банда се върне към корените си и най-старите си албуми, тя е загубила вдъхновение в настоящето и отчаяно търси вратичка към преоткриването на бъдещето.

В този смисъл събирането на големите банди за серия концерти, без да свирят нов материал, е начинът самоизяждащата се музикална индустрия да отложи стремителното си падение надолу по време на кризата.

„Решихме, че сме много по-отвратени и отегчени от поп музиката, отколкото един от друг“, отсякоха Limp Bizkit и изкъртиха публиката на серия концерти из цяла Европа.

Вчера бяха и в България на Rock the Balkans, където свириха след Skre4, Manga, Saga и Queensryche.

Концертът им, включващ всички хитове от ранната им дискография и няколко от последните два албума, едва ли ще ни помогне да закрепим настоящето, и след кризата да станем едни по-праведни фенове в бъдещето.

Със сигурност обаче ни показа, че е имало едно по-добро минало, и ни върна в него с енергията на експлодираща машина на времето.

Концертът на бандата беше толкова зрелищен, задъхан и мощен, че ако някога някой е имал каквито и да било емоционални преживявания, които свърза в музиката в края на 90-те, с бума на неометъла у нас, с алтернативните партита, на които сме влизали без лични карти и с разтуптяните сърца на всяка песен, то вчера за 2 часа последните 10 години и усещането за реалност се изпариха.

И нямаше никакво значение дали са важни Bizkit като група, дали ни е кефила музиката им, колко е абсурдна смесицата на лайна преди тях, колко е абсурдно и повторното им събиране в редицата с Biohazard, Fate No More, Spice Girls, Take That...



Важното беше, че в залата имаше няколко хиляди фенове, дошли, за да се срещнат с Фред Дърст, Уес Борланд, DJ Lethal. А както каза Фред, и тримата на сцената бяха там да срещнат тях.

Малко след 22:00 часа на сцената прозвучаха първите акорди на "My Generation". Последваха "Show Me What You Got", "Break Stuff", "My Way", "Nookie". И всичко се случваше като насън. Погото, потните момчета с червени шапки, крещящите момичета с тесни потничета и смъкнати панталони. Фред, подскачащ и кършещ се на сцената с типичните си движения, тътенът на цялата зала, която крещи с цяло гърло всяка дума от всяка песен.

Моментът, в който извадиха на сцената 10 души от първите редици, и всички заедно с Фред пяха, прегръщаха се и поне отстрани изглеждаха най-щастливите фенове в целия свят в точно тези 2 минути.

Тишината и тъмнината, в която в чест на Майкъл Джексън (Michael Jackson) звучи смехът от "Thriller". Бисовете "Behind Blue Eyes" и "Rollin'". Последната "Take A Look Around", на която Фред казва: “Искам всички да седнете” и няколко хиляди човека сядат на земата, след което едновременно скачат като изстреляни от удара на касата, светването на прожекторите, акорда на китарата.



Последният припев. Виковете и еуфорията в очите на всеки един в залата, благодарността в погледите на всички от бандата.