Блъди, блъди Мери

Събота вечер само по себе си винаги е вълнуващо събитие. Особено когато ти се случат неща, които помниш дълго и носиш отпечатък от тях върху дрехите и тялото си. Най-вече тогава.

Сега не си мислете, че ще ви пиша еротични разкази или ще ви вкарвам в садо-мазо сериали. Просто една събота вечер. В която съм с нови, червени, къси панталони. Но да започнем отначало.

Първа спирка от късния следобед, който неусетно ще прелее в нощ – Практикер в Обеля. Отиваме за лампи, не че много ни харесва да се разхождаме из Обеля. Не знам как стигаме дотам, понеже сме с кола, а когато не карам, обикновено блея. Лошото е, че и когато карам, пак блея.

Возя си се аз и съзерцавам пътя до този китен квартал. Минаваме покрай фабрика за кожени дрехи, множество автокъщи, някакво гето и още една фабрика, ама изоставена. Много фабрики в тая столица. Затова, когато виждам търговския комплекс в Обеля, го оприличавам на нещо като Мол ъф Америка, в който, ако не знаете, можете да си живеете най-прекрасно, без никога да излизате на бял свят. Като същинска щастлива къртица.

В Практикер има много лампи. Имат си и техни собствени, но тях не ги продават. На нас обаче ни трябват едни конкретни и след като установяваме местожителството им, започва голямото търсене на Продавач. Или консултант. Обаче такъв няма. Има човек при паркетите. Има при плочките. Има и при пердетата май. Лампарят обаче липсва.

След известно количество минути приклещихме един, който премина покрай нас под формата на метеоритен проблясък, и го заставихме да донесе къде що види лампа, за да не ни се налага да замръкваме в магазина.

Покупко-продажбата бе осъществена, но с доста голямо туткане и закъснение, което наложи да изоставя приятелите и да се метна спешно на устройството, наречено метро. Последвалото пътешествие до центъра на София пък потвърди отдавнашната моя теза, че в София е пълно с кукувици, които се множат безконтролно и снасят яйца непрекъснато и навсякъде.

Няколко часа по-късно. Центърът на София в събота вечер не изглежда особено претъпкан, но опитите ни да попасем салата някъде, преди да се запием по баровете, твърдо се увенчават с неуспех. Яденето невъзможно, така че минаваме директно към бара, където ще смазваме канализацията. Понеже сме много хитри, сме си направили и резервация. Трима сме, но нахлуваме като стадо муфлони, а вътре - пустош. От тавана на бара висят:

1. бели къдрави хартийки, в които насмалко да се обеся съвсем успешно
2. полилеи от Практикер.

Сядаме на колоритен лачен диван и се отдаваме на пиянство и разврат. Постепенно прииждат и други столичани, както и още приятели. Ландшафтът се мени постоянно, разгорещени младежи късат хартийките от тавана и задирят с тях наличните девойки, някои от които са облечени в нещо като носни кърпички.

Пием Блъди Мери, тоест аз пия, но компанията взима пример от мен и започва да опустошава цели доматени плантации. Кикотът се лее на талази и всичко е розово, до момента, в който не става ярко червено.

А именно – секундата, в която приятел решава, че е адски наложително да се друсне връз мен и да ме полее с цяла чаша доматен сок и водка. 

Инцидентът леко помрачава иначе идеалната ми вечер. Общото ми усещане е, че внезапно съм еволюирала в зеленоглава патица, която магически се е озовала в родното блато. От кръста надолу съм толкова мокра, колкото е и езерото с лилиите в Борисовата градина, а доматеният сок седи изключително артистично на белия лачен диван.

След минути холната гарнитура бе осмукана успешно от водката, но аз – не. Примирих се, че ще си живея мухлясала в следващите часове от нощта и се завърнах към дейностите отпреди инцидента.

Вечерта обаче имала други планове за живота. Същият приятел, който, вече съм сигурна, страда от някакви спазми на мускулите, пада втори път върху масата. За щастие, рефлексите ми са железни, така че се разминавам без да бъда удавена в етилов алкохол и таман да се зарадвам на обстоятелствата – в бара нахлува полиция. Не ще да е заради чашите, започвам да си мисля, защото не е углавно престъпление да счупиш чаша.

Силата за сигурност обаче не ни обръща внимание, а се завтича към едно сепаре, където се установява доволно и изглежда, че ще прекара там доста време. Вадят се неонови фенерчета, а аз се чудя дали ще дойдат да ми светят с тях в очите.

Не за друго, ама съм далекогледа и ще вземат да ме повредят. Освен това, предвид скорошния инцидент, ще помислят, че съм се напикала от страх, а стане ли това, ходи обяснявай, че съм се заляла с водка и домати и не, не пласирам кокаин, антични монети и фалшиви винетки.

Акцията обаче е съсредоточена върху счетоводството на бара, както и върху няколко индивида. От време на време една сила за сигурност, въоръжена с неоново фенерче, излиза навън с един индивид, после се връща сама /силата/, после пак излиза, после влиза индивидът и така – няколко пъти.

А аз си седя с мухъла по мен и разсъждавам. Предвид неконтролируемото поведение на дружката ми, достигнала етап, в който къде що види чаша и маса, трябва непременно да я срути, решавам, че ще е по-разумно да напуснем бойното поле.

В противен случай следващото Блъди Мери може да бъде лиснато в лицето или по торса на някой полицай, а полицаите със сигурност не долюбват да се превръщат в блатни патици. Оттам до коневръза пътят е кратък, продължавам да мисля, а плановете за вечерта не бяха да вися окована в полицейското.

Дружката обаче хвърчи и пищи. Не щяла да се маха, предпочитала да си седи тука и да рути маси.

Народът около нас ме гледа със зле прикрито съжаление – нали се сещате, от тези погледи, които казват: „Искрено ти съчувстваме, че се получи така, и той се напи, и сега ще трябва да го носиш и може би дори да го събличаш и събуваш“.

Аз обаче им отвръщам със същия поглед, в който казвам, че не, няма да го нося, нито ще го крепя, само ще го изритам от бара на улицата, защото ако срути и последната здрава маса, изолаторът не ни мърда. Очевидно съм ги гледала много изразително, защото май ме разбраха.

Дружката пък взе, че се съвзе, след като събори и чаша с тоник, но върху себе си, а случайно попаднал в очите му лъч от неоновото фенерче съвсем наклони везните в посока „дай да бегаме“.

Оттам нататък проблеми нямахме:

Чисто новите ми къси гащи са червени, така че доматеният сок по тях лепна в пълен унисон, а впоследствие дори се изпра.

Полицаите не ни хванаха.

От бара не са звънели да искат тройна неустойка за потрошената посуда.

Никой не умря.

Единствено мокрото по мен замръзна и сега ме боли половината гръбнак, но пред перспективата да спя като висулка на пейката в репеуто, съм повече от щастлива от развоя на събитията.

Пък и има по-страшни случаи - Мери например. Сигурно е била много зле, щом са й посветили коктейл с черен пипер. Така че - всичко е добре, когато свърши. Това е.

Още от мен