One night stand*

Тая сутрин ми беше от ония, в които се събуждам с мисия. Ако ме питате каква, не ми е съвсем ясно и на мен самата – обаче, казвам ви, приятно е.

Ще отбележа факта, че Ерика Баду е виновна за моята сутрешна еуфория – телефонът ми е особено горд съдържател на едно нейно нечовешко парче, което ме кара да левитирам над леглото си, още преди да съм се събудила.

Или с други думи - алармите не са това, което бяха. Или поне моята не е.

Обичайното минаване през банята, кухнята и балкона, и пуленето пред шкафа с обувките, ми се сториха изключително интересни и забавни занимания, все едно за пръв път тръгвах на работа. Няма да споменавам с каква маневра и ентусизъм подкарах колата си, за да не разпаля отново страстите у привържениците на умереното и разумно шофиране. Така де...:)

Мисълта ми обаче е от друго естество. Докато се намествах из н-бройните колони от коли по задръстванията, за първи път клаксоните на колегите-шофьори не ме изнервиха.

И за първи път не ме наведоха на мисълта, че в някакъв смисъл в по-добре да живееш в Гулянци, например, а не в тази толкова любима моя, омърсена и задъхана София.

Не знам дали заради Ерика или слънцето, което ми се хилеше насреща, обаче бибиткането телепортира мислите ми в едно друго измерение – абитуриентските балове.

Присетих се за масовата лудост, огласена от такива свирни – плюс балони, розови рокли и бутилки водка. Без значение от марката и дестилацията.

Всички сме минали през нея. Или поне тези, които са имали благоразумието да не се откажат някъде по средата между малкото и голямото междучасие на девети клас. Аз продължих до дванайсти, че и след това, само където междинната забава, сиреч балът, не ме окрили особено. Даже си мисля, че за награда на по-разумните и търпеливите, мероприятието е измислено от някой щедър сеирджия с неконвенционално чувство за хумор.

Не че не беше яко. Беше си. Обаче беше като всеки един петък, всяка една събота, или както след това едни други хора го казаха – като any given sunday.

Aз лично, голяма разлика не намерих. И за да не изгуби смисъла си това, което искам да кажа, все пак ще ви споделя и разликите. Да четат внимателно тези, на които им предстои. Така.

Не се събуждам както обикновено, защото изобщо не съм си лягала. Еуфорията е майка на безсънието, да не кажа и баща. И аз не знем за кво се вълнувам, обаче се. Факт.

Малко след като съм установила, че денят си е като всички други, започват да прииждат знайни и незнайни роднини и да ми припомнят, че това всъщност не е точно така.

Аз имам грижовни и предприемчиви родители, които бързо ме отървават от досадата, като приютяват надъханите баби, дядовци, лели и чичовци максимално далече от теб. Обаче го има и другия вариант – всички да се обединят в едно голямо и задружно семейство, което да те умори от обич и пощипване на бузи. Ужас..:)

Аз лично съм си повикала солидна подкрепа в лицето на мои приятели и приятелки, които не ми подаряват златни пръстени и не им прави особено впечатление фактът колко съм пораснала и колко съм станала хубава. Прекрасна, разбираш ли.

Колата дойде. Колааааатаааа. Тя пристига, но го няма шофьорът. Не е измита ли?! Отивайте да я миете. Аз се гримирам, баща ми отпрашва към автомивката. Майка ми налива сокчета и водки на желаещите и всички си спретват егати забавата.

Някои вече са заформили хоро, една приятелка даже извива нещо на Азис. Ще се разправям с нея малко по-късно. Сега нямам време.

Нервно ми е, та не се издържа. В еуфорията някой е седнал върху т.нар ми тоалет, състоящ се от няма толкова стегнат корсет, японско сако с вдигната, колосана яка като от едно време, и дъъъълга, дълга фуста. Отиват ми, ама не ме питайте как се обличат.

Докато си закопчая и последния цип, идва време да си обувам и обувките. За тях не ми се говори. Избирах ги няколко месеца, накрая ги носих около двайсе минути.

Те са с десетсантиметрови токове и аз още около един и седемдсет и пет... та, правете сметка. А фобията ми от височини е особено изразена.

Харесвам се, готина съм. Усмихвам се с всички зъби докато отвсякъде ме щракат разни хора с разни фотоапарати. В училището това упражнение продължава, обаче вече наистина не се издържа.

Имах мазоли от обувките, бримка на чорапа и всичките му там неща, за които казват, че се случват на абитуриентките. Верно се случват, честно ви казвам.

Класната ми е по-готина от всякога и симпатизира на всички, което, знаем, не е реалното й състояние по принцип. Всички обичат всички и всички умират да се нацелуват. Няма да казвам, че обикновено не се харесвахме толкова. Бал е, кво да правиш... Много сме щастливи, че завършваме.

Ресторантът ще го пропусна. Аз си цъкам смс-и с хората, които останаха у нас и установявам, че те се забавляват доста. Което пък, от своя страна, си е повод да се радвам. Иначе – ордьоври, суета на суетите и танци-манци. Някои чак сега си признават, че се харесват. Къде са гледали пет години ?

Не минаваме и без кръчми, дискотеки и стриптийз барове. Около петдесе човека сме и не искам да ви казвам какво се случва по улиците. Мен ме боли главата и не знам къде се намирам.

Клоня към прибиране още към два, но крилцата ми бързо биват подрязани от няколко мои ентуасиазирани и мили съученици. Плюс тва, трябвало да се ходи сутринта в училището.

Трябвало, ама аз не отидох. А и на тях, разбрах по-късно, май не им е било до това. Добре, че не си падам по безбожното количество метилов спирт, та поне махмурлука си го спестих. Депресията на другия ден обаче не успях.

Беше като след едно голямо море, когато си се върнал в София и ти иде да си прегризеш гръкляна от яд и ужас. Само че с няколко съществени разлики – повече на тва море никога няма да отидеш. Демек, тва беше.

Училището свърши, да се готвят смелите. На повечето, съм чувала, им олеква, на мен обаче ми беше мъчно. Никога повече нямаше да мога да пиша глупости в дневника.

То не че това има кой знае какво значение, обаче да ви кажа, че и всичко, похарчено за ремонти, коли, шлейфове, бонбони и швепс, после никой не ви го връща.

Остават ти спомените, снимките, скъсаните чорапи и сладката заблуда, че животът е нещо средно между супер и върха.

Всъщност, интересното тепърва предстои – честито на печелившите!:)

*Като има еднодневка, защо да няма и еднонощка?:)

Още от мен