Интервю с вампири

Обаче, работата, братче... трудна задача. И понеже гледам, че май това е всеобща диагноза днес, решавам, че съм заразно поспалива. Едно ми е такова мързеливо, лежерно... пия сокове, ай си кю-то цъка в зеленичко...все едно съм си вкъщи.

Ама наистина ви казвам, няма такъв случай в природата. Или поне в тази на средностатистическите работни места. Ако те, милите, изобщо си имат природа. Но като казах работни места, идеята ми е да ви споделя малко експириънс, придобит след едно ужасно забавно интервю в една крайно безумна телевизия. Ето и обещаващото начало...

Бях аз малко натам-насам, попътувах, разглеждах, видях, търсих себе си... и накрая се намерих. Осъзнах, че никъде не мога да се подвизавам за по-дълго от няколко седмици и се завърнах горда и абсолютно убедена, че мястото ми е в България.

Еуфорията ми обаче продължи несериозно кратко. И после... после се сдухах. С две думи.

Последната ми работа, която напуснах победоносно, с приятно гъделичкане под лъжичката и усещането, че съм се отървала, ми остави обаче и едно такова неприятно чувство, че никога не може всичко да е наред. Ако колегите ти са готини, шефът ти няма да е... Обратното е още по-гадно.

Поради тази причина и заради откровения ми мързел, отлагах момента на ново търсене до последно. Докато вече не се почувствах крайно безполезна и тъпа. И каква ли още не. Не е лесно да ходиш по шест пъти на ден на кафе, при положение, че още на втория кафе не ти се пие. Нищо не ти се прави. И така, реших се. Ще си търся работа.

Почвам аз да ровя и слагам човчица само на „медии“. Обаче, видиш ли, вече всички се взимат за медии – излизат ми едни ми ти обяви за работа – всевъзможни и абсурдни. Само където не станах огняр в медийния сектор. Ужас.

След седмица, положението започва да става все по-обнадеждаващо и пускам сиви-та по всякакви телевизии, радиа и каквото се сетите. И те, за мое огромно задоволство, започват да ми звънят. Да, защото като си малко повече от няколко месеца без работа, не си вярваш особено много. Оказа се обаче, че няма да ми е трудно да си повярвам пак.

И ето я и случката. Звънят ми от една известна и уж рейтингова телевизия. Обявата е за репортери и аз се кефя неимоверно много. Защото обичам да се показвам натам-насам, трудно ми е да мълча и смятам, че тези две неща, плюс дипломите, биха ми били полезни.

Вярно, новини са, малко скучно, но пък е телевизия – не може да липсва така мечтаната динамика.

Отивам аз, влизам, на входа – опашка. А те са уж на третия етаж. Да спомена нещо и за опашката, която се състоеше от пет-шест девойки. Едната изглеждаше съвсем подобаващо – нормално, симпатично, средностатистическо девойче. Обаче тя наистина беше единствената. След това като мръднах погледа си – о, боже!

Викам си, тука сигурно правят някакъв кастинг. Я за адреналинки, я за шаврантии. Едната с грим, в който може да ти потъне пръста, ако я пипнеш, другата с деколте до пъпа, ама буквално; и другите две – прекалили със солариумите и изключително нелицеприятни, въпреки отчаяните опити да замажат лицата си с тонове фон дьо тен.

Минавам аз и те, гледат момичетата... жени сме, трябва да има леко преценяване и злобни погледи, няма как. Аз се усмихвам широко и без грам да ми проличи, че съм потресена от начина, по който изглеждат в десет часа сутринта, ги питам за какво е опашката. Казват ми - за електронни карти, с които да се качим. Къде да се качим? За интервюто сме, изпискват всички в един глас. О,боже. О,божееее.

Няма кво, дошла съм вече. Решавам, че може би има някакво недоразумение, все пак тия момичета не могат да се показват по новините – най-много драгият зрител да реши, че е объркал канала с един друг, който е актуален по тъмно. Както и да е.

Когато седнахме вече всички в една стая, ми стана ясно, че съвсем не съм объркала мястото. Просто май се сблъсквах с поредния абсурд. Влиза приятен господин, изтупан и излъскан, и раздава едни тестчета, но преди това пита кой за какво е. Аз всеки момент очаквах някоя да каже, че е за танцьорка нещо, за компаньонка, обаче – не. Всички са за репортери. И аз така.

Господинът обаче не е на това мнение. Сттига до мен и забележете въпроса, който ми задава - „Вие бяхте с английския, нали“?. “Моля?“ Аз, да... в смисъл, знам английски, но... Преди да довърша, той ми сподели скромното си мнение, че съм ставала и за международен редактор. Явно съм единствената с английски ли, какво?!

Не питам и вече се проклинам, че съм там, но вече е твърде късно. Подава ми един тест за международни редактори, в който главната тема е Ирак, Иран, Афганистан и все такива депресивни райони, където самоубийствените атентати са им хоби. Та, казвам – не искам да бъда международен редактор, защото не ми е готино да пиша за външна политика, не съм компетентна, не смятам, че ще бъда полезна, абе изобщо... не ща!

„Помислете си“, ми вика костюмираният. В смисъл? Какво да си помисля? Казах вече. Обаче той седи с двата теста в двете си ръце, подава ми ги убедително и ме гледа с въпросителен поглед. Е, хубаво, казвам, взимам ги и двата тогава, явно българският ми не е дотам ясен. И ги пиша... какво да правя. Справих се някакси, въпреки че не се сетих кой е заместник-министъра на Уругвай.

След теста следва лично събеседване с въпросния господин, още един подобен на него и една водеща.

Разпитват ме разни неща и все едно искат малко да ми се скарат. Не разбрах защо и с какво го бях заслужила, аз даже си махнах обицата от носа. В течение на разговора, започват да ми задават все по-дразнещи и необвързани с работата ми въпроси, но аз съм креативна и измислям всякакви глупости. Номерът минава и вървим бавно и славно към финала.

Аз вече съм на ръба – пуши ми се, а колата ми е в синя зона, талонът за която е изтекъл преди половин час. След паяците, скобите най ги мразя.

„Свършихме, нямаме повече въпроси към вас. Довиждане.“

Супер, супер, супер. И аз нямам повече въпроси към вас, защото нито един всъщност не можах да си задам. Довиждане, казвам, и тихичко се измъквам, когато не щеш ли, чувам зад гърба си въпрос.

„А, извинете, с какъв произход е второто ви име?“

Това има ли значение за кандидатурата ми, питам аз. „Да, има“. Ми хубаво, щом има, еврейско е името на баща ми. Аз му се кефя много, както и на другите си две. Джуиш, казвам, ако някой не ме е разбрал на български. Затваряйки вратата, виждам ухилени костюми. И аз се смея, но на нелепите им запитвания.

Пффф, отдъхвам си. Колата ми за щастие е там, където я оставих, скоби и паяци на хоризонта не се забелязват. Паля си доволно цигара, навирам си обицата обратно на мястото й, и с тихи надежди повече да не се връщам на онова ужасно място, потеглям на задна.

Всъщност, ужасното не беше самото интервю, него някакси го преглътнах. Не бяха най-страшни и злобните въпроси, и препълнените пепелници навсякъде в офиса им. Атмосфера нямаше, атмосфера... Също така и екипност. А това е много страшно. Или поне аз го намирам за изключително важно.

А на телевизионерите какъв им беше случаят – не знам. И за щастие.

След два дни вече бях забравила за амбициите си да ставам новинарка и кротко обикалям стадиона, с надеждата да сваля малко от обиколката на д-то си. Когато телефона ми започва да вибрира настоятелно. Дишам задъхано, обаче вдигам – непознат номер е и съм любопитна.

„Добър ден.“, без пауза, за да мога да отвърна подобаващо, „Утре ви е първият работен ден при нас. Елате в девет„.

Чакайте малко сега. Тоест, от утре почвам работа ли, не ви разбрах? „Да, нали кандидатствахте при нас?“. Да, бях на едно интервю, в което говорех аз, аз и само аз, а вие не ми споменахте абсолютно нищо за условията на работа. Например работно време и заплата. Или няма такава?

Естествено, по телефона, не се държа точно така, като олигофрен, просто казвам, че мисля, че е коректно от тяхна страна преди да канят хората на работа, да обявят условията. Защото това е двустранен процес, нали така...

Да, ама не. Отсреща чувам, че „не било особено коректно пък от моя страна да питам за тия неща“ (кои неща?!) и отказът ми значел, че ми липсва амбиция.

Искам вече малко да викам, но решавам, че е по-добре да се направя на безкомпромисно възпитана и да замълча. От другата страна обаче, понятието „възпитание“ изобщо не им е познато. Дамата тресна телефона съвсем не по дамски.

Хубаво, де. Мина ми през ум да звънна и да й кажа всичко, което си мислех за нея, шефа й и малоумните им въпроси, но си представих как назначават на мое място някоя от мацките-шаврантии и ме обзе приятно доволство. Ще си паснат идеално в цялата тая порнография.

Така, без да трябва за постоянно да си премахавам обицата от носа, без много шум и с доста смях, зачеркнах от списъка с гледаните телевизии една кабеларка.

А следващия път ще ви разкажа как точно се озовах сред тия приятни хора, които сега ми дават зор да ходим да ядем. Глад мори добитъка.

И нас, в Днесчо, също:)

Още от мен