Изневери

Когато в семейството нещо куца, жените посягат на по-възрастни, непознати и накрая - на колеги. И аз така. И ето какво се случи...

Петък сутрин. Ставам. Гледам обичайното количество новини и решавам да прескоча първото за деня преброяване на дивите спамове в пощата, само целувам любимия и директно отивам на работа.

Ей, последен ден, голям кеф, малко работа, изобщо – танцуваме на столовете с идеята какво ни чака вечерта. Васко щедро ми подари една от содите на Киро, изобщо благост се лее, никой не се стиска и всички се раздаваме.

Вечерта аз политам към концерта на Мила Георгиева, междувременно хапвам няколко зелени череши за разкош (поради липса на червени джанки), после пия мохито и дъвча като "гуте кравичка" зеленото вътре.

Кротко си паса, пуша си, изобщо – чудесно се развива вечерта, и компанията ми е чудесна, дори – много добра. След това се мятам на едно такси и в този момент във филма ми започват от онези звуци, дето те тормозят по време на “Шесто чувство”. Аз съм антилопа, която е изпасала няколко коктейла и инстинктът й подсказва, че нещо лошо ще се случи.

Ок, де, не ме ограбиха, таксиджията не ми пусна помпа, не си бях забравила ключа от вратата, тоест – влязох си танцувайки. "Йухууу, здрасти, скъпи, прибрах се!" - викам аз с пълно гърло и си пея "Ту дъ лефт, ту дъ лефт".

Любимият ми си седи както винаги, чака ме с отворени обятия. И аз пушвам да батъна. Пускам го. Любим екран, любимо всичко. Влизам си в блога, в пощата, сърфирам си тук-там – кеф голям.

И в един момент- бум. Изчезна. Веднагически ми се разсърдиха няколко човека, с които си чатя и няколко други, с които се бяхме уговорили да се уговаряме. Лошо. И кой е виновен за всичко? Интернет-доставчикът? Аз? Не! Той! Той! Той! Заспивам нервна, обърната на другата страна.

Сутрин. Навън птички пеят, та се късат, все едно не е почивен ден и алкохол на тази земя няма. Още с отварянето на очите аз усещам странния гъдел в стомаха, който ми подсказва, че или съм влюбена, или трябва да тичам бързо към тоалетната. Избирам дисциплината 3 метра с препятствия, блъскам де що се изпречва на пътя ми и никой няма силата да ме дисквалифицира. Накрая, с три синини и няколко ох-ох-а, се добирам до финала и положението става тежко, ако ме разбирате, защото няма да повтарям.

Вместо да чета книга по примера на един колега аз, загледана в етикета на балсама за коса, си седя и си мисля: “Значи, аз не съм прекалила вчера – нито с мохитото, нито с черешите. Тогава какво, по дяволите, става?  Хъмм, хъм ъъъммм”...

Внимателно тръгвам към стаята и опитвам да поспя още малко – туко виж заблудя тялото ми, че това е било сън и то след малко се събуди свежо и изискващо сутрешен 20-километров крос и Sex in the morning. Да, ама не.

След множество неуспешни опити около обед се занасям до компютъра, протягам прималяла ръчичка и се сещам – да! – ние с него заедно сме се разболели. Заразили сме се взаимно от един и същи вирус. Затова вчера му беше лошичко. Ама сега на мен и е зле. Мен кой ще ме погали по мониторчето, кой ще ми включи копченцето и ще ми просветли екранчетата? Кой ще ми почисти дискчетата? Лелей, ужас.

Не мога да работя, не мога да почивам, мога само да викам “вай вай”, ама и от това файда няма, защото дори компютърът не ме чува... Човекът в модерното общество общува предимно посредством PC-тo си (писито си – домашен любимец или пълноправен член на семейството, в зависимост от вкуса) .

Затова яхвам колата, отивам на семейно парти и заспивам на масата. След това се прибирам, гледам телевизия, дочитам на бърза ръка няколко книги, на които ми оставаха по 20 страници, и тръгвам да откривам Jazz+ фестивала. Отивам аз, ама сърцето ми се къса – да го оставя така сам, нещастен.

После се сещам, че не съм си обновявала блога и че всички ми се сърдят и трябва да свърша куп неща и най-малкото от тях е да напиша статия за феста. Добре де, ядосах се, ритнах го, ама той така си беше. Болен.

Отивам слушам музика. След това обръщам необходимото внимание на “Един ден и нощ на Шипка 6. Remember Sofia Underground!”, пия водичка и айранче и се прибирам. По пътя обаче ми хрумва да мина през един компютърен клуб. Викам, ще погледна малко пощата, блога, Q-то, пък после ще се прибера...

Е, закъснях. Той ме посрещна. "Аз – викам - " излязохме за малко с момчетата, едни познати, много свестни такива, колеги са в една фирма.... само за малко, иначе бях само офлайн цял ден, ама и аз имам нужди, съобразявай се....". Не ще да чуе. Пуска се и на 5-тата минута вика истерично “Ерор!!!” и ме рита. Кой е тоя Ерор не знам, ама яко съм го загазила. Заспивам тревожна за нашата връзка и бъдещето й...

На другия ден вирусът не пуска нито мен, нито него. Намусени в неделна сутрин – какво ти слънце, в банята и под бюрото слънце не огрява. Аз наистина съм в абстиненция, и прибягвам до крайната мярка – праисторическия “Правец” в другата стая.

Приближавм се бавно – от ляво – психологически така се възприемало новото по-добре. "Здрасти, хъхъ" – жалък опит за непринуденост, а даже не знам как се пуска мониторът.
Оказа се че заедно с компютъра. Загрява толкова дълго, че на мен ми изстиват краката от неподвижност. Ха – ми то същото бе, само дето – пожълтяло.

Успокоих се. Започна да се лее текст. 15 000 знака изписах. И си викам, айде бе, ще ми прави номера - тука какъв дядка си намерих – като Ана Никол Смит съм – всичко си имам, кво като не е млад, висок и красив – нали ми дава това, от което имам нужда? И така някак добре се почувствах. Поуспокоих се.

Гушнах дядото – набор на Тодор Живков, и почнах да тегля дивиденти от него. Казвам му с нимфетски глас " Хайде сега, скъпи, само трябва да копираме туй документче и да го пратя от местния клуб, а после ще ходим на ресторант".

И в този момент- шах и мат, Дилън. Развалено флопи, няма записвачка, ни една дупка няма за ю ес би. Демек нито излиза, нито влиза, нито се върти. Внимателно, като таралеж, който прави секс, затварям, сейввам, баамосвам го да запомни какво съм му дала, че амнезията и склерозата хванат ли го, няма намиране на документа. Слагам го да спи и усещам, че абстиненцията, както и вирусът се завръщат с пълна сила. Е, няма такива страдания...

Най-накрая, след безсънни нощи, идва понеделникът. Сега имам тайна връзка с колегата (тоест-служебния компютър). Мисля, че върви добре – необвързваща, но задоволяваща ме почти във всякакъв интернет-смисъл.

Скоро ще пусна за моето писи една от онези картички “Спасете ме” и ще искам набиране на средства за лечение на неговия вирус. Моя го лекувам с чесън и служебен нет, както споменах. Само дето никога не е същото.

За да съм напълно здрава, май ще трябва да взема спешни мерки...

Още от мен