От Паланюк до Чехов

С пърформанс започна следбедната програма на Варненско лято на 3 юни.

"Боен клуб“ Експрес, вдъхновен от романа на Чък Паланюк и филма на Дейвид Финчър, се занимава с въпросите за уникалната идентичност на личността, мястото и участието й в консуматорското общество и неговите алтернативи. Прави го с групи публика от 30 човека, които са основният персонаж на спектакъла.

Направлявани в българската версия от Самуел Финци (виртуален водач, едновременно лектор и идол в нещо като секта), те са марионетки върху виртуална шах-дъска. Живите фигури се местят и изпълняват задачи послушно, но едновременно с това са провокирани да мислят за унифицирания и потиснат човешки Аз в условията на обезличаващата социална и работна среда.

Забавата и вълнението да си неразривна част от случващото се обаче не предизвика кой-знае какви вълнения у никого.

Разбира се, докосването до другия, мисълта за смисъла на живота и следенето и изпълнението на прости движения приближава публиката до посланията на Пост Театър. Истинската провокация, с която Финчър, Паланюк, пък и постмодерните форми на форум театъра обичайно работят обаче по-скоро липсваше.

На ръба на провокацията пък е интерпретацията на „Три сестри“ (Драматичен театър "Сава Огнянов"-Русе) на известния руски актьор и режисьор Армен Джигарханян, която е сред гостуващите специално поканени спектакли в паралелната програма на Варненско лято 2011.

Още от самото начало на спектакъла (по „Ялтенската редакция" на пиесата, досега поставяна само в Московския театър на Джигарханян) отношенията между персонажите сякаш са водени от желанието за секс, власт и внимание.

Агресията (вербална, пасивна, но и физическа) присъства във всички отношения, включително между Ирина, Маша и Олга, между сестрите и гостите, Наташа и Андрей, Барона и Сольоний. Насилието е представено като верижна реакция, носител на връзката между диалозите и сцените.

Алтернативите на нещастието и „неживения живот“ на героите пък са тотално лишени от смисъл. Желанието за труд се изрича с отчаяна патетика, животът от бъдещето е изрецитирана формула, прочетена от книга, а Москва постепенно е превърната в мантра, с която Ирина бяга от действителността.

Във втората част на постановката болката и гневът от неосъществените мечти и амбиции сякаш преливат в истинско отчаяние, с което всеки от героите се справя поединично.

Тук са и истинските актьорски постижения в спектакъла, сред които са особено ярки Андрей на Борислав Веженов, Ирина на Евгения Явашева, Наташа на Ралица Константинова и Фьодор Илич Кулигин на Венцислав Петков.

„Ние не съществуваме. Само си мислим, че съществуваме“, повтаря Барона, а надеждата за щастие тотално е изчезнала и „О, как ми се живее“ е по-скоро иронична, отколкото искрена реплика.

Спасението в решението на  Джигарханян е тоталното дъно. Всички са устремени към него и ударът им носи лекота, спокойствие и облекчение. Да се предадеш в играта се оказва последното възможно решение на сложното уравнение на живота.

И финалът, вместо капката, която прелива горчивата чаша, се оказва тихо и спокойно преглътнатото примирение на сестрите, които просто вече нямат какво да губят...

Още за Варненско лято