Ела, изГрей!

Малко преди началото на концерта на Мейси Грей Зала 1 на НДК е претъпкана – няма празно място на пътеките и от всеки тъмен ъгъл към сцената са отправени светещи в очакване погледи.

Само 10 минути след обявения час за начало става тъмно, след това – шумно от оглушителни аплодисменти и викове.

Музикантите от бандата се появяват един по един и в тишината започва фънки ритъм.

С  танцова стъпка излизат сочните беквокалистки и предизвикват допълнителен порой от одобрителни викове със завидната си пластика.

Последна се появява тя – с наелектризирана афроприческа, червена рокля, окичена с бижута, гарнирани с камъчета, които блещукат и на стойката на микрофона й, и еуфорията става повсеместна.

Започва с Ghetto Love. Уникалната й бленда моментално изпълва залата и скоро всички са забравили да пляскат и са заслушани в гласа й – дрезгав мецосопран, който вибрира и стърже като оживял контрабас.

Тя не е от певиците, които са дошли да си изпеят песните с предварително режисирано сценично поведение и да си тръгнат.

Опитва се да проникне зад светлина на прожекторите, постоянно провокира публиката да се включва, задава въпрос след въпрос и се шегува, за да включи всички в партито.

Не скача и не прекалява с нищо. Тя идва, за да ни попее и да се позабавляваме заедно.

От призивната Do Sumthin', през заразителните Glad Уou’re Here и Sex-O-Matic, до хитовата Why Didn't You Call Me настроението на концерта е във възходяща градация, която е напът всеки момент да избухне.

Затишието пред буря се оказват unplugged версиите на Sweet Baby и Still, на които най-накрая озвучаването се оправя и предозираният ехоефект, който до момента караше гласа й да звучи като в тръба, изчезва, за да го чуем в целия му блясък на фона единствено на акустична китара.

В края на втората песен си оставаме само по китара, която в един момент е допълнена от бас импровизация на тема Creep на Radiohead.

И тъкмо когато решаваме, че това е просто интро, което ще прелее в друга нейна песен, тя се връща и изпълнява парчето по нейния си начин – джазирано и развълнувано.

Оттам нататък на сцената започва лудницата.

Беквокалистките демонстрират космически диапазони, басистът пее R'n'B вокали, китаристът рапира на Treat Me Like Your Money, перкусионистката чупи прозорци с пронизително висок тон.

На Oblivion настава истинският цирк – на сцената с червени анцузи се появяват двамата технически помощници от екипа на Мейси и започват да подскачат с табелки „Аплодисменти“ и да дрънкат на чинели.

Вървят Sexual Revolution, хипнотичен вариант на Demons, допълнени с елементи от Do Ya Think I’m Sexy на Род Стюарт и Groove Is In the Heart на Dee-Lite.

Няма нито минута спад в нивата на енергия, затова и не е чудно, че на биса освен най-големия си хит I Try, тя ни подари още цели две парчета (Everybody и We Can Make It If We Try).

След края последва начало. Диско фънк феерия и беснееща тълпа посрещна Мейси в ролята й на диджей и зарядът, с който ни облъчи зад пулта, ни държа будни почти до сутринта.