Китаристът на Rammstein: Чак в Америка чух думата рок звезда

Рихард Круспе е китарист на Рамщайн и един от създателите на групата. Свързваме се с него по телефона преди концерта на Рамщайн в Гьотеборг, Швеция. Заради лошата телефонна връзка успяваме да му зададем само няколко въпроса.

С какво ще се различава концертът в София? Ще навреди ли на шоуто, или ще му помогне това, че няма да е в зала, а на стадион?

На фестивал е различно в някаква степен, защото си навън и винаги има спорове дали това е по-добре или по-зле. Аз бих го казал по друг начин. По принцип и на открито правим абсолютно същото, което правим и на закрито – поне 90 процента.

Някои неща обаче не могат да се предвидят предварително – колко ще е светло. Тъмнината и например вятърът– неща, които не могат да се предвидят предварително, но които играят  роля за някои ефекти. Така че шоуто може да е различно, но не може да се каже – по-добро или по-лошо.

В песента „Haifisch” пеете, че „в дълбините е самотно“. Самотно ли е и във висините, имам предвид на върха? На какво ви научи славата?

Мисля, че ние стигнахме дотам (върха) във време, когато вече не бяхме много млади (при създаването на групата почти всичките й членове са на възраст около 30 години), така че останахме с двата крака на земята. Проблемът е, че когато човек много бързо се издигне, докато е млад, може да изгуби връзката между действителността и илюзията.

Но мисля, че ние в групата сме силни в това да издърпаме обратно в реалността хората, които се отлепят от земята. В групата сме достатъчно улегнали и със здраво усещане за реалност, така че когато някой откачи, да го върнем обратно на земята.

Мисля си, че цялата ни биография, ние просто сме пораснали по друг начин, винаги сме имали малко от това да сме здраво стъпили на земята и продължаваме да го имаме, така че да забележим, че нещо е само илюзия и да не го объркваме с това, което е наистина важно.

Вярвам, че ако живееш в илюзия, много бързо ставаш самотен на върха и губиш връзката с реалността.

От видеото към „Haifisch” оставам с впечатлението, че макар да сте повече от десет години на върха, не се взимате много насериозно. Има ли връзка с това, че сте били зрели хора, когато сте станали известни?

Да, има значение. Има значение произходът ти, откъде идваш (всички членове на Рамщайн са родени в Източна Германия). Някак си винаги има един момент, когато имаш това чувство – не можеш да повярваш какво се е случило, колко далеч си стигнал. Казваш си: "Човече, това сън ли е?"

Така че възрастта играе решаваща роля за това как се отнасяш към нещата, станал си самокритичен и да можеш да отличаваш важните неща. И както казах, има моменти, в които един или друг откача, но групата е толкова силна, че успяваме да го върнем с краката на земята.

Споменахте произход – какво имате предвид?

Имам предвид, че сме израснали в различна система, в която други неща бяха важни, която нямаше много общо с тези неща за звезди. Всъщност думата rockstar я научих чак в Америка, не можех да си я дефинирам. Думата rockstar я нямаше на Изток – нямаше рок звезди. (Смее се.)

Чувствате ли се още източногерманци?

Не, но винаги си остава това, с което си израснал. Остава си винаги в теб – и в добрия, и в лошия смисъл. Това остава, знаем и от Фройд, че най-важното време е първите години от живота, нещата, които човек възприема и научава като дете. Това в някаква степен си остава в характера, естествено.

Как избирате темите от новините, които превръщате в песни? Например "Wiener Blut" (текстът е за австриеца Йозеф Фрицъл, който държа дъщеря си 24 години в плен и има 7 деца от нея) или "Donaukinder" (посветена е на екокатастрофата в Бая Маре).

Как ги избираме, ние изобщо не ги избираме. Нещата, които човек всеки ден преживява, появяват се определени теми, които ни пасват повече или по-малко.

Като група определени теми попадат в полезрението ни. Винаги сме казвали, че ни вълнува повече тъмната страна на живота. И от това, което намерим или ни се струва интересно, точно такива новини и случки от живота се превръщат в теми.

Едно мнение за вас е, че това, което правите, е много е германско.

Да, определено. На първо място е немският език. Начинът, по който Тил пише песните, е много германски. Музиката като мелодия и ритъм е много стройна.

Ние като хора сме много дисциплинирани, това са германски добродетели, които определено играят роля, няма спор. В продължение на години се опивах да възприема нещо американско, но, слава Богу, бързо си дадох сметка, че това би било имитация...