Вим Вендерс: Смъртта е трик, за да говоря за живота

Вим Вендерс беше специален гост на 13-ото издание на София Филм Фест и го закри с последния си филм – „Снимки в Палермо“.

Междувременно излъчи победителя във фотоконкурса на тема „София днес“ и връчи наградата му – уикенд в Палермо.

Успяхме да се вместим в напрегнатия му график и да поговорим за новия му филм, табутата в киното, живота и смъртта.

В едно интервю казвате, че както „Криле на желанието“ е филм за живота, новият „Снимки в Палермо“ е филм за смъртта. Той е и завръщането ви в родния Дюселдорф. В този смисъл, не е ли затваряне на кръга?

„Снимки в Палермо“ се занимава със Смъртта – това е сигурно, но той просто говори за нея, за да може да даде различен ъгъл върху живота.

Иначе смъртта не ме интересува. Мисля, че трябва да я взимаме насериозно и да не се преструваме, че ще живеем вечно, както повечето от нас правят, но филмът не е за това.

Смъртта в него е трик, за да мога да говоря за главния герой Фин и да помогна на публиката да се постави на негово място.

Гледната точка на Смъртта върху собствения ти живот е много уникална и привилегирована и изцяло променя перспективата ти за нещата.

Тя помага на Фин да погледне различно на света си и да види, че не оценява това, което има.

Така че персонажът на Смъртта е просто трик, за да мога да говоря по-добре за живота.

Филмът има много детайли и персонажи, които са смесица от реалност и фикция – фотографката на мафията в Палермо Летиция Баталя, Мила Йовович като себе си, съвпадението на името на смъртта – Франк – с персонажа, който Денис Хопър играе в Синьо кадифе на Линч. Защо решихте да направите реалността във филма толкова странна?

Е, едно е сигурно – няма нищо по-странно от днешната реалност. Но функцията на всеки от тях е различна – не съм ги гледал като общо.

Например Летиция е във филма, защото е много смела жена. Аз не отидох в Палермо да снимам филм за мафията, но не можех да игнорирам, че тя съществува. Така че реших да отдам значимото на мястото, като снимам Летиция – цял живот тя е фотографирала всички убийства.

Това вдъхнови нейната реплика във филма – че фотографията е дневник на смъртта.

Знам, че сте открили фреската „Триумфът на смъртта“ към края на подготовката на сценария, а във филма тя е една от основните изходни точки за образа на Смъртта. Как попаднахте на нея?

Открих я, когато се разхождах в Палермо и довършвах сценария. Тогава знаех, че филмът ще се занимава със смъртта през историята на фотограф. Но не знаех как да свържа това с мястото, което бях избрал.

Разхождах се из града всеки ден и се чудех какво би се случило на Фин там. Един ден просто влязох в музея. Никой не ме беше упътил – проста случайност.

Когато видях гигантската фреска, изпаднах в шок – това, което исках да разкажа, беше на стената. Като огромен комикс, или плакат отпреди 5000 години.

Седях пред „Триумфът на смъртта“ с часове, гледах детайлите и реших какво да променя в сценария си, за да го включа.

Фреската има огромно влияние върху историята – заради нея например преследвачът стреля със стрели. Дори присъствието на женски персонаж във филма, който да реставрира произведението, е заради това мое откритие.

Каква е връзката между Палермо и смъртта тогава – първо решихте, че ще снимате филм за смъртта и я открихте в Палермо, или обратното – мястото наложи темата?

Персонажът на фотографа за мен от самото начало е свързан със смъртта. Все пак вече знаех, че „да снимаш, е все едно да хванеш смъртта в действие“. Фотографията е свързана със смъртта – всички на снимките са мъртви, дори фотографите са мъртви. Но снимките са там.

В този смисъл фотографията постоянно ни напомня, че сме смъртни. Исках смъртта да е важна част от историята на фотографа. Но нямах идея как да ги свържа, наистина.

Тогава се появи Палермо. И нещата си дойдоха на мястото. Да кажа честно, избрах Палермо най-вече заради факта, че градът е много беден, но в същото време – красив в упадъка си. Напомни ми на Хавана, но това е доста изкуствена причина.

Отидох там от доста повърхностни и глупави съображения, но след няколко дни вече знаех, че градът има много да даде на моята история.

Накрая, докато гледах фреската, разбрах защо съм го избрал.

Снимки в Палермо е много интерактивен филм – чуваме и усещаме всичко със сетивата на Фин – в първата част на филма саундтракът е неговият личен плейър. Защо решихте да въвлечете зрителите толкова дълбоко в усещанията му?

Филмът прави нещо необикновено, нещо, което по принцип е табу в киното. Можеш да убиеш много хора на екран – повечето екшъни изобщо не се интересуват от живота на хората. Може да има ужасно много екранно време за смъртта, но повечето филми не мислят за нея.

Тя може да се случи, но не можеш да я гледаш – много рядко се правят такива дисекции. Затова персонажът на смъртта никога не се появява. Единствено в театъра това се случва понякога. В литературата – също, но в киното – много рядко.

Всъщност аз се сещам единствено за „Седмият печат“ на Бергман – там Смъртта е персонаж. Обикновено никой не си прави труда да включи на пауза, да погледне смъртта и да си каже: „Чакай малко, какво е това?“.

Затова исках да въвлека зрителите в саундтрака на Фин, в сънищата му и в начина, по който той се чувства, за да сме в главата му при срещата, да погледнем през неговите очи смъртта в очите.

Успява ли филмът да достигне толкова силно зрителите?

Много от хората бяха изключително развълнувани и докоснати. Други, особено критиците, го приеха доста враждебно, защото според мен те не са искали да потънат в него, не са искали да го почувстват и затова просто не са го разбрали.

Най-лошите реакции са за разговора на Фин и Франк – много от мненията са, че диалогът е на границата на комичното. Защо решихте все пак да го има във филма – за да се опрете на същите тези табута ли?

Исках да стигна до края. Опасно е, да, коварно е да направиш такова нещо. Но знам, че филмът няма да остави никого безразличен. Или ще си кажеш: „Супер як е“, или „Ужас, това е абсурд“. Защото изследва територия, която обикновено не занимава никого.

Последният ми въпрос е успяхте ли, както съветва един от героите във филма, да се научите да приемате всичко насериозно, освен себе си?

Отдавна се отказах да се вземам насериозно. Но взимам филмите насериозно. Все пак всеки от тях е 2-3 години от живота ми и 2 часа от живота на другите. В забързания свят е доста трудно да отделиш на някого 2 часа за разговор, дори сега имаме много малко време. Затова не можеш да приемаш филмите си несериозно.

„Снимки в Палермо“ е с няколко ексклузивни прожекции в кината и ще тръгне официално по българските екрани тази пролет. 

Още от мен