Кой иска мир в раздираната Сирия?

Обявявайки резултатите от своите женевски преговори, и държавният секретар на САЩ, и ръководителят на външното министерство на Руската федерация Сергей Лавров подбираха максимално предпазливи формулировки. И двамата на няколко пъти направиха уговорката, че спазването на примирието не зависи само от Вашингтон и Москва. Тази сдържаност на министрите може лесно да бъде разбрана, ако си припомним колко играчи са замесени в конфликта и колко различни са техните интереси.

Главният проблем е, че нито Русия, нито САЩ могат изцяло да се доверяват на своите ситуативни съюзници в сирийската криза. За Москва това са самото правителство в Дамаск и неговият главен спонсор Иран. За Вашингтон - силите на т.нар. умерена опозиция, които до последния момент отказваха да се разграничат от ислямските радикали, както и водещите сунитски държави в региона Саудитска Арабия и Турция, които поддържат антиправителствени формирования, пише в свой анализ в. "Комерсант".

Целта на Башар ал Асад и на Техеран не е просто да спрат войната, а да я спечелят. Ако за Русия сирийският конфликт до голяма сметка си остава страничен и не засягащ нейните жизнени интереси, то за Иран той е един от главните фронтове в глобалното и безкрайното противостояние между шиитския и сунитския клон на исляма.

И когато благодарение на Въздушно-космическите сили на Русия балансът на силите започна да се променя в полза на правителството, у Дамаск и Техеран възникна изкушението максимално да развият успеха си. Например да установят пълен контрол върху Алепо, ключовия град в Северна Сирия.

Привържениците на войната до победен край едва ли са зарадвани от обстоятелството, че примирието фактически ще прекрати блокадата върху контролираните от опозицията квартали на Алепо, която правителствените сили наложиха толкова трудно. "Ястребите" в Дамаск и Техеран едва ли ще опонират открито на Русия, отчитайки приноса на нейната авиация. Но те са напълно в състояние да предприемат опити да саботират мирното споразумение.

Тези опити може да се окажат още по-успешни, тъй като от другата страна на фронтовата линия също има немалко противници на примирието. На първо място това са радикалните ислямистки групировки, чиято цел изобщо не са хуманитарната пауза и доставянето на продоволствие в обсадените градове, а свалянето на "алауитския режим" на Асад и установяването в цяла Сирия на сунитско управление. Както призна Джон Кери, с подобни непримирими групи са свързани и много отряди на "умерената опозиция", на които залагат САЩ. Държавният секретар поиска от "умерените" да решат с кого са - с "воините на джихада" или с антитерористичната коалиция. Но не е сигурно, че този призив ще бъде чут.

Страните от Персийския залив, откъдето постъпва помощ за опозиционните отряди, също са нащрек заради възможното политическо решение в Сирия. Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ и другите сунитски монархии се опасяват, че при настоящите условия дългосрочното примирие ще се превърне в частично легитимиране на режима на Асад в очите на международната общност - като минимум през преходния период, който може да продължи произволно дълго.

Тоест ще бъде заличена цялата досегашна стратегия на Рияд и неговите съюзници. Същността на тази стратегия се свежда до постепенното задушаване на Дамаск, възползвайки се от това, че президентът Асад се опира на ограничени ресурси - както човешки (предимно на своите единоверци алауити), така и финансови. Сега излиза, че Башар ал Асад е устоял. И даже през последните месеци значително е укрепил позициите си на фронта, което ще бъде фиксирано от примирието, ако то бъде установено.

По такъв начин Русия и САЩ остават едва ли не единствените сили, които се стремят към възможно най-бързото прекратяване на огъня в Сирия и преминаването към политическо уреждане. А много от регионалните играчи имат своя гледна точка по този въпрос. Освен това те не чувстват необходимост да ускоряват събитията, за да може Джон Кери да докладва преди президентските избори в САЩ през ноември за миротворческите успехи в Сирия.