Защо руснаците не се надигнаха, за да спрат войната в Украйна?

След появата си след разпадането на Съветския съюз, новата Русия се сблъска с комплексния проблем да развие национална идентичност, която да обхване радикалните противоречия от миналото на Русия и да насърчи интеграцията със Запада, като същевременно запази руската самобитност.

Войната в Украйна значително промени общественото отношение към този въпрос и доведе до консолидиране на по-голямата част от руското население зад набор от национални идеи. Това допринесе за устойчивостта, която Русия прояви във войната, и помогна да се осуетят надеждите на Запада, че икономическият натиск и тежките жертви ще подкопаят подкрепата за войната и за президента Владимир Путин. Съдейки по наличните до момента данни, има много малка надежда тези цели на Запада да бъдат постигнати в бъдеще.

Първият постсъветски президент, Борис Елцин, се опита да направи радикален разрив с комунизма и основа управлението си на отричането на миналото на страната си – и на собственото си минало, което остави Русия с дълбоко чувство на негативна идентичност. Владимир Путин, след като пое поста, представи по-позитивна визия, фокусирана върху интеграцията със Запада (макар и на руски условия и основана на запазването на руската независимост), но тя се провали пред лицето на несъвместимите различия между Русия и Запада, пише в анализа за Responsible Statecraft д-р Анна Матвеева, старши гостуващ научен сътрудник в King’s College London, Russia Institute.

Оттогава държавата се бори да формулира кохерентна концепция за идентичност, която да определи отличителните черти на Русия. Единствено Втората световна война се очертава като потенциален обединител, като мнозинството от руснаците изразяват гордостта си от ролята на Русия в нея, а в нарратива на ръководството тя придобива почти религиозно почитание.

Освен гордостта от „Великата отечествена война“ (както Втората световна война е известна в Русия), общата реакция на обществото към изграждането на идентичност дълго време беше хладна. Когато войната в Украйна започна без никакво предупреждение към руското общество, тя първоначално беше посрещната с неверие, объркване и недоумение. Повечето хора се притесняваха за шансовете си да се справят с трудни ситуации, вместо да подкрепят страната си.

Вече не е така. Почти четири години война промениха Русия дълбоко

Подхранвани от държавната пропаганда, много обикновени руснаци развиха чувство на гордост, че Русия е оцеляла в лицето на западната враждебност. Това чувство се подхранва от западните изрази на презрение към руския народ и руската култура – обиди, които се цитират усърдно от контролираните от държавата руски медии. Руската общественост се мъчи да разбере как ситуацията може да бъде видяна от другата страна и да признае, че западните опасения може да имат основание; например, опитите на Кремъл да се намеси в президентските избори в САЩ през 2016 г. обясняват по-добре негативното отношение към Русия във Вашингтон, отколкото съществуващите културни предразсъдъци.

От известно време патриотизмът изглежда да е в подем: набирането на кадри напредва стабилно, мъжете са готови да служат (разбира се, в замяна на изключително високи заплати), а движението „Помогнете на армията“ на жени и пенсионери не показва признаци на затихване. Да се изказваш против течението се счита за социално неприемливо, а също и за опасно.

Въпреки че именно Русия нахлу в Украйна и продължава да атакува бившата „братска нация“, мнозина в Русия считат войната за защитна по характер и неизбежна. Възприятието за външна заплаха обедини голяма част от нацията и антизападническите настроения станаха широко разпространени. Мнозина руснаци са убедени, че Западът не желае доброто на Русия и при възможност ще се опита да й навреди, освен ако тя не е достатъчно силна, за да се защити.

Държавата, която има отговорността да защитава, трябва да бъде подкрепена – парадоксално дори когато, както показва примера с нахлуването в Курск, тя не е успяла да го направи. Разказите на цивилни, които са били затворени в продължение на седем месеца под украинска окупация, донесоха реалността на войната в домовете на много руснаци, докато атаките срещу руска територия, които според официалните данни са довели до 621 цивилни жертви, породиха чувство на несигурност в европейска Русия. Пристигането на Тръмп бележи отклонение от враждебността към САЩ, но преобладаващото отношение към неговите мирни инициативи е скептицизъм.

Това ново чувство за национална идентичност не е коренило само във войната. То произтича и от икономическия динамизъм. Руската икономика, която е най-силно санкционирана в световен мащаб, отбеляза устойчив растеж в продължение на три поредни години. Въпреки инфлацията, настроенията за бъдещето са оптимистични. Войната стимулира иновациите. Държавните и частните производители са двигател на технологичния напредък, подобно на това, което се случи по време на Втората световна война, когато бяха създадени ракетите „Катюша” и танковете Т-34. Макар не всички изобретения да са революционни, те са многобройни и широко популяризирани.

Руският модел на развитие представлява друг ключов стълб на идентичността

Големи държавни задължения, публични инвестиции, достъпни комунални услуги и ниски данъци са обичайните норми, които руските граждани очакват и които формират компонентите на социалния договор между тях и държавата. Те вярват, че техните колеги в Запада са в неравностойно положение в това отношение.

Нацията преживява и нещо като културен ренесанс. Макар че в началото обществеността беше шокирана от отмяната на руската култура в Запада през 2022 г., възприемайки я като колективно наказание, това се превърна в новото нормално състояние. В резултат на това вниманието се пренасочи към вътрешните ресурси и руската общественост. В големите градове са отворени много нови театри, пиеси, музикални концерти, художествени галерии и културни центрове, които задоволяват нарастващото търсене на тези предложения. Още по време на пандемията от COVID-19 руснаците откриха собствената си страна чрез пътувания, което доведе до бум в вътрешния туризъм, включително в преди това недостъпни региони като Дагестан и Чечня.

В началото на войната около 170 културни дейци напуснаха Русия в знак на протест, включително Алла Пугачова, 76-годишната руска дива, и Чулпан Хаматова, актриса, която участва в международно признатия филм „Сбогом, Ленин!” и руския телевизионен сериал „Зулейха отваря очите си”. От всички емигранти, може би тези две са били най-широко признати като емблематични лица на руската популярна култура. Пугачева, която се движи между Израел, Кипър и Латвия, все още предизвиква интерес сред по-възрастното поколение руснаци поради екстравагантната си личност, но като изпълнителка е загубила своята известност. Иронично, бившият й съпруг Филип Киркоров, който остана в Русия, се превърна в най-популярния артист в страната. Хаматова се изявява в театър в Рига, Латвия, като единствената забележителна кино роля, в която участва, е във филм за имиграцията. Досега единствената културна фигура, която е успяла да постигне успешна кариера на Запад, е режисьорът Кирил Серебренников, докато другите имат публика главно сред руските емигрантски кръгове.

Първоначално изселването на известни личности разтревожи образованите руснаци, но то създаде и пространство за други да се настанят, като „Шаман“ (Ярослав Дронов), принцът на патриотичната поп музика, или Юра Борисов, главният герой в оскаровия филм „Анора“, който привлича предложения от големи международни режисьори. Постепенно тежкото положение на руските личности в чужбина, изправени пред чужда културна среда и без масова публика или стабилно финансиране, започна да предизвиква подигравки в родината. Смята се, че ако руснаците, които са напуснали страната, са вярвали, че антивоенната им позиция ще бъде възнаградена с нови кариери на Запад, те са се заблуждавали.

Акцентът върху руската култура стана по-изразен, и не само заради войната. Русия, която отхвърли „събудената“ идеология, когато се появи на световната сцена, се представи като „истинската“ или традиционна Европа от 20-ти век. Това привлича дори много либерални руснаци, които се стремяха да се присъединят към западната цивилизация от миналото, но не и към това, в което тя се е превърнала днес. Дори сред руснаците, които се противопоставиха категорично на войната, има чувство на удовлетворение, че Русия вече не трябва да се подчинява на Запада в културно отношение.

Днешна Русия е следователно различна страна от тази, която влезе във войната, с по-голямо чувство за социална сплотеност и увереност в собствената си жизнеспособност като нация. В дългосрочен план това може да доведе до дълбоки промени в идентичността на Русия. В краткосрочен план поне това ще поддържа обществената готовност да продължи войната.