Разделянето на Русия е опасна фантазия

„Форумът на свободните нации на пост-Русия” е по същество опозиционно движение в изгнание – а такива движения почти никога не успяват да донесат промяна в родните си страни.

В Запада се е зародило едно странно и опасно движение, което твърди, че се интересува от бъдещето на Русия, но всъщност се застъпва за политики, които биха могли да направят света много по-нестабилен. Известна като „Форум на свободните нации на пост-Русия”, тази група, основана в Полша през 2022 г., призовава за нищо по-малко от пълното разпадане на Руската федерация и замяната ѝ с десетки по-малки етнодържави. Според защитниците на групата, такова разпадане би представлявало по-добре интересите на многото региони и малцинствени групи в Русия. В крайна сметка, според логиката, Русия е фундаментално империалистическа държава, пише Брандън Вайхарт, старши редактор по национална сигурност в The National Interest.

На практика обаче тази група представлява една от най-безразсъдните външнополитически фантазии, появили се в западните елитни кръгове от края на Студената война.

За да бъдем ясни, това не е маргинално движение, действащо в изолация. Форумът „Свободните нации на пост-Русия“ се радва на значителна популярност и институционална подкрепа в Европа и Съединените щати. Групата е получила финансиране, медийно внимание и покани да се яви на видни политически форуми, включително събития, свързани с фондацията „Джеймстаун“.

За западния елит, разочарован от неспособността си да отслаби решително Москва чрез санкции и война по заместителство, идеята за разрушаване на Русия „отвътре“ е станала привлекателна. Все пак логиката, която тези западни елити използват, е съблазнителна. Тя е и дълбоко безотговорна.

Русия е по-силна, отколкото Западът мисли

Американските и европейските елити разглеждат това движение на емигранти като некинетично оръжие за отслабване на Русия след инвазията на Москва в Украйна. Все пак няма много доказателства, че разпадането на Руската федерация се ползва с някаква значима подкрепа в Русия – единственото място, което има значение в този разговор. Всъщност, както много други движения на изгнаници преди него, групата се поддържа почти изцяло от богати спонсори, симпатизиращи мозъчни тръстове и медийни платформи, които са далеч от политическите реалности на място.

Реакцията на Москва към групата беше предсказуема. Когато Върховният съд на Русия определи групата като терористична организация, много западни коментатори побързаха да представят този ход като доказателство за паника или слабост в Кремъл. В действителност това не беше нито ново, нито разкриващо. Потискането на опозиционни движения, реални или въображаеми, е рутинно поведение за руското правителство под ръководството на Владимир Путин, особено по време на война.

Крайният резултат е, че днес Русия е по-консолидирана вътрешно и страната е по-самодостатъчна, отколкото е била от десетилетия. Кремъл печели войната в Украйна на бойното поле. Неговата индустриална база се е адаптирала. Неговите военни кадри остават относително непокътнати. Всъщност, дори и с загубите, понесени след години на брутална изтощителна война, жертвите и човешките ресурси на Русия са на по-устойчиви нива от тези на Украйна.

Наблюдатели подчертават етническите напрежения в Русия – по-специално тенденцията на Кремъл да набира предимно селски малцинства в руските въоръжени сили, като оставя градските райони като Москва и Санкт Петербург на мира. Крайният резултат е много по-висок брой жертви сред тези малцинствени групи, което води до напрежения. Но макар такива напрежения да съществуват, ясно е, че в Русия няма значително масово движение, което да изисква разпадането на държавата. Форумът „Свободните нации на пост-Русия” не представлява латентна революционна сила в Русия; той е малко повече от западни пожелания.

За съжаление, историята предлага много примери за подобни илюзорни опити да се свалят чужди правителства чрез емигрантски движения. От фарсовите опити да се свали Фидел Кастро с помощта на кубински емигрантски групи във Флорида до катастрофалната роля на Ахмед Чалаби в насърчаването на инвазията в Ирак през 2003 г., западните сили многократно са се убеждавали, че емигрантските елити могат да постигнат промяна на режима евтино и чисто. Те никога не го правят.

В този случай рисковете са значително по-високи. За разлика от Куба или Ирак, Русия е ядрена суперсила.

Тя разполага с най-големия ядрен арсенал в света, както и с обширни възможности за химически и биологични оръжия.

През 90-те години, след разпадането на Съветския съюз, американските и европейските лидери работиха усърдно с Москва, за да предотвратят попадането на тези арсенали в ръцете на военни лидери, сепаратисти и терористични организации. Стабилизирането на постсъветската Руска федерация – вместо да се допусне нейното разпадане – беше широко разбрано като основен приоритет за глобалната сигурност.

Това решение беше правилно тогава и остава правилното заключение и днес. Дори ако Русия бъде разпусната – което е изключително малко вероятно – светът ще стане много по-опасно място. Балканизирана, ядрено въоръжена Русия ще доведе до хаос, риск от разпространение на ядрени оръжия и неуправляеми пространства, простиращи се в цяла Евразия.

Всъщност, това, което прави днешната позиция на Запада спрямо Русия толкова непоследователна, е, че много от същите политически лидери, които някога се бореха да предотвратят разпадането на Русия, сега обмислят сценарии, които биха възстановили същия кошмар, който се бореха да избегнат през 90-те и началото на 2000-те години.

Западът не харесва Путин. И какво от това?

Всичко това, очевидно, защото западните елити не харесват Владимир Путин.

Не е нужно да се възхищаваме на Путин или да оправдаваме руската инвазия в Украйна, за да признаем лудостта на откритото обсъждане на разпадането на Русия, докато Москва е ангажирана в това, което тя възприема като екзистенциален конфликт срещу подкрепян от Запада противник.

Такава реторика увеличава вероятността от катастрофални грешки в преценката. Държавите, които се борят за оцеляване, не се държат сдържано – особено тези, които разполагат с ядрено оръжие. Фактът, че Русия не е ескалирала значително, всъщност е доказателство за колко стабилна е Руската федерация, въпреки най-добрите опити на Запада да я подкопае.

Ако руските лидери смятат, че американците се опитват да свалят правителството на Руската федерация и да балканизират страната, те може да решат да престанат да се въздържат, както са правили през последните няколко години. Това е реалност, с която САЩ и останалите страни от НАТО, въпреки своята самонадеяност, не са готови да се сблъскат.

Трагедията е, че тази фантазия продължава да съществува, дори когато стратегическото положение на Украйна се влошава. Въпреки огромните инвестиции на Запада, Киев не може да победи Русия военно. С изтичането на срока за постигане на споразумение чрез преговори, Украйна е изправена пред перспективата за реална загуба, с дълбоки последствия за европейската сигурност и западната кредибилност.

Вместо да се изправят пред реалността, западните елити се оттеглят в ескапистки схеми – въобразявайки си, че една шепа активисти в изгнание могат по някакъв начин да разбият руското централно правителство от разстояние.

Те не могат. А ако можеха, резултатът нямаше да бъде победа, а глобална нестабилност в мащаб, невиждан от началото на 20-ти век. В такъв сценарий политиците може да се окажат копнеещи за относителната предсказуемост на отношенията с централизирана руска държава – дори и такава, ръководена от Путин.

Западната фиксация върху Форума на свободните нации след Русия не е стратегия. Това е симптом: на отричане, на неудовлетвореност и на нежелание да се приемат границите на властта. Упорството в тази фантазия рискува да превърне една брутална регионална война в системна глобална криза.

Реалността в крайна сметка ще се наложи. Единственият въпрос е дали западните лидери ще я посрещнат сега – или след като последствията станат необратими.