Краят на началото във Венецуела

Използването на военна сила от Съединените щати за отстраняване на венецуелския президент Николас Мадуро бележи повратна точка за Венецуела и за политиката на САЩ в Западното полукълбо. Но би било грешка да се бърка драмата с разрешението. Изображенията на Мадуро в американски арест създават впечатление за окончателност. И все пак това не е началото на края на дългата борба на Вашингтон с Венецуела. То бележи края на началото и началото на една далеч по-трудна и опасна фаза.

Администрацията на Тръмп третира отстраняването на Мадуро като тактически успех, който говори сам за себе си, дори когато умишлено поема отговорност за това, което предстои. Президентът Доналд Тръмп е изричен относно този избор. Обявявайки, че Съединените щати ще „управляват Венецуела“ за известно време, той не просто излъчва увереност. Той умишлено поема отговорност за политическите, икономическите и свързаните със сигурността последици, които ще последват, пише Foreign Affairs.

Историята ни предупреждава. През май 2003 г. президентът Джордж У. Буш застана под знамето „Мисията е изпълнена“ и обяви победа в Ирак. Последва не стабилизация, а фрагментация – бунт, криза на легитимността и години на скъпоструващо обвързване. Венецуела сега се намира в подобна преломна точка. Премахването на Мадуро би могло да отвори вратата към траен преход. Също толкова лесно би могло да въвлече Съединените щати в опасно блато.

Сривът на Венецуела през последните две десетилетия е най-големият двигател на незаконната миграция, транснационалната престъпност, корупцията и незаконните финансови потоци в полукълбото, което се отразява негативно на интересите на САЩ. Стабилизирането би решило тези проблеми в техния източник, а не на границата на САЩ. То би премахнало и една разрешителна среда, която позволяваше на режима на Мадуро да извършва систематични престъпления срещу собственото си население – престъпления, които издълбават венецуелското общество, докато изнасят нестабилност в чужбина. И би лишило противниците на САЩ (включително Китай, Иран и Русия) от стратегическа опора.

Операцията, която сложи край на управлението на Мадуро, носи безпогрешния отпечатък на Тръмп и държавния секретар Марко Рубио. Тя отразява мироглед, който цени решителността, зрелищността и ползите – както политически, така и икономически. За Тръмп Венецуела е по-малко външнополитически проблем, който трябва да се управлява, отколкото актив, който трябва да се експлоатира.

Отстраняването на Мадуро не означава крах на чавизма.

За Рубио залозите са различни, но не по-малко значими. Години наред той твърди, че нарастващият натиск само е затвърдил режима, като същевременно е разширил китайското, иранското и руското влияние. Този момент предлага шанс да се докаже, че твърдата сила може да доведе до резултати там, където дипломацията и санкциите се провалиха, и да се променят условията на дебата за лидерството на САЩ в западното полукълбо.

Ако залогът се окаже успешен, последиците ще се разпрострат далеч отвъд Каракас. Това би потвърдило онова, което критиците наричат ​​„доктрината Дон-Роу“ – преосмисляне на доктрината Монро от ерата на Тръмп, което предпочита едностранното прилагане пред многостранното ограничение. Това сигнализира, че Вашингтон е готов да потвърди първенството си в близката си чужбина, дори с цената на институционални търкания и дипломатически дискомфорт.

Премахването на Мадуро не означава крах на чавизма – хибридната идеологическа, политическа и криминална система, изградена около боливарския проект на Уго Чавес (предшественик на Мадуро, който за първи път дойде на власт през 1999 г. и почина на поста си през 2013 г.) и поддържана чрез покровителство, репресии и незаконно финансиране. Режимът никога не е бил единна структура. Той е бил коалиция, държана заедно от достъп до ренти и споделен страх от възмездие. С оттеглянето на Мадуро тази коалиция ще се разцепи. Но разцепването не е същото като политически преход.

Конституцията на Венецуела предлага тесен, оспорван път напред. Тя призовава за нови избори в рамките на 30 дни след овакантването на президентския пост, като същевременно признава резултатите от гласуването през юли 2024 г., което Мадуро отказа да уважи – вот, който доведе до ясна победа на опозицията за Едмундо Гонсалес, бивш дипломат, избран да се кандидатира на мястото на лидера на опозицията Мария Корина Мачадо, победа, широко призната в чужбина, но никога не приложена у дома.

Мирният преход остава възможен. Той ще изисква калибриран натиск, надеждни гаранции и готовност за приоритет на реинтеграцията пред общото наказание. В противен случай ще се появят „нарушители“ – не само идеологически хардлайнери, но и рационални играчи, действащи в името на самосъхранението.

Следващата вечна война?

Провалът би бил скъпоструващ както за Съединените щати, така и за Венецуела. Бързото оттегляне на САЩ рискува да остави Венецуела в неопределеност – неуправляема, нестабилна и продължаваща да губи хора и капитали. Прекаленото оставане крие различна опасност: заплитане в нискокачествен конфликт, който изтощава вниманието, легитимността и политическата воля на САЩ. Това е парадоксът на намесата: твърде малко води до хаос, твърде много – до тресавище. Маржът за грешка е малък и цената на грешните изчисления би се усетила далеч отвъд границите на Венецуела.

Продължителна криза би създала пространство за допълнителна външна намеса. Иран и Русия се опират на връзките си в областта на сигурността. Китай играе по-дълга игра – фокусирана върху инфраструктурата, финансите и достъпа до пазари. Силното военно присъствие на САЩ би могло неволно да засили позицията на Пекин, като засили усещането, че Вашингтон предлага принуда, докато Китай предлага развитие.

Именно тук „доктрината Донроу“ се проваля. Военната сила вече не е най-ефективният инструмент за оформяне на резултатите в Латинска Америка и Карибите.

Регионалните и глобалните реакции на американския удар ясно показват важността на това, което ще се случи по-нататък. Бразилия, Колумбия и Мексико осъдиха хода на САЩ, въпреки че много венецуелци открито празнуват отстраняването на Мадуро. Европейските реакции – от Брюксел, Лондон и Париж – бяха по-скоро предпазливи, отколкото критични: като цяло подкрепяха резултата, но си запазваха преценката за методите и последиците. Подкрепата за отстраняването на Мадуро е реална. Одобрението за начина, по който Съединените щати ще управляват последващите действия, е условно.

Балансът, а не бойното поле, ще се окаже по-решаващата арена – и тук инстинктът на Тръмп да възнаграждава политическите съюзници рискува да отклони капитала и контрола от дългосрочните инвестиции, необходими за възстановяване на икономиката на Венецуела. Страната е загубила повече от три четвърти от БВП си за едно десетилетие. Производството на петрол се е сринало, въпреки че страната продължава да разполага с едни от най-обширните резерви в света (най-големите по някои показатели). Обществените услуги едва функционират. Никое от усилията за възстановяване след конфликти в полукълбото не се доближава до този мащаб. В този контекст контролът върху приходите от петрол не е технически въпрос – той е централният определящ фактор за това дали някое бъдещо правителство изобщо може да управлява. Ако тези приходи бъдат отклонени навън, политическият суверенитет ще бъде празен, независимо от изборите.

Контролът върху венецуелския петрол има глобални последици. Дори при оптимистични предположения, упадъкът на инфраструктурата, капиталовите ограничения, исковете на кредиторите и политическият риск ще забавят растежа на производството в краткосрочен план. С течение на времето обаче венецуелските доставки биха могли значително да променят глобалния баланс. В този сценарий Вашингтон би се превърнал в де факто участник в оформянето на световните петролни пазари – функционално се вмъквайки в логиката на ОПЕК+ без официално членство.

Това е възможност за Съединените щати да се конкурират там, където имат реални предимства. Икономическото държавно управление, а не военното господство, ще определи дали реинтеграцията на Венецуела ще засили влиянието на САЩ или ще го подкопае. Стабилизирането ще изисква много повече от облекчаване на санкциите. То изисква частни инвестиции, преструктуриране на дълга, възстановяване на производството на енергия и интеграция в технологичните промени, които преоформят световната икономика. Латинска Америка и Карибите са на прага на структурни промени – в областта на изкуствения интелект, здравеопазването, чистата енергия и модерното производство. Венецуела трябва да участва в това бъдеще или да остане в капана на добива и зависимостта.

Пътищата напред

Три основни сценария изглеждат вероятни непосредствено след принудителното напускане на Мадуро.

Първият път е управляван преход. Изборите може да продължат, но дали една-единствена опозиционна фигура ще се очертае като жизнеспособен управляващ лидер, остава несигурно. Политическият импулс на Мачадо, макар и реален, не се превръща автоматично в управленска власт в постмадуров пейзаж, оформен от институционален упадък, играчи в областта на сигурността с право на вето и неуредени баланси на силите. Изгнанието, фрагментацията и умората отслабиха опозиционната скамейка. Вместо това властта може да се обедини около временна власт или технократско споразумение, приемливо за ключови вътрешни участници, включително елементи от предишния режим и въоръжените сили. Този сценарий предлага най-добрия шанс за стабилизация, но само ако е съчетан с бързо икономическо облекчение и надеждни гаранции за сигурност.

Вторият път е криминализирана приемственост. Голяма част от принудителната и криминална архитектура на режима остава непокътната. Въоръжените групировки и трафикантите продължават да действат. Политическата промяна става козметична, докато нестабилността се запазва. Властта може официално да бъде предадена на цивилен заместник – като вицепрезидента Делси Родригес – който предлага на международните събеседници процедурна приемственост, като същевременно запазва основните мрежи, които поддържат режима. Ранните сигнали биха включвали селективни наказателни преследвания, тихи уверения към елита на сигурността и запазване на контрола върху ключови потоци от приходи, а не тяхната реформа.

Третият път е ескалация. Борбите за власт стават насилствени, въоръжените играчи се размножават и Съединените щати – след като са поели отговорност – са изправени пред натиск да се намесят отново. Това, което започва като стабилизация, рискува да се превърне в поредния ангажимент с отворен край.

Кой път ще надделее, ще зависи по-малко от операцията, свалила Мадуро, отколкото от последващата стратегия на САЩ. Венецуела сега е изпитание – не само за американската мощ, но и за американската преценка. Изкушението да се обяви победа и да се продължи напред ще бъде силно. Силен ще бъде и импулсът за пряк контрол на резултатите. И на двете трябва да се устои.

Ако Тръмп и Рубио успеят, те ще променят политиката на цялото полукълбо и ще утвърдят твърда визия за лидерство на САЩ.