„Последният час на Мерилин Монро“ съблича актрисата и оставя Норма само по грозна истина

Още преди да влезеш в залата, усещаш, че няма да гледаш просто представление. Червените светлини, цигулката на Жорж Паликарски, снимките по стените – всичко те подготвя не за спектакъл, а за среща с момичето, което Америка превърна в сензация и което после забрави да спаси. „Последният час на Мерилин Монро“ започва много преди да се вдигне завесата и някак почваш да усещаш, че се задава нещо красиво, но и тежко. Нещо повече от носталгия, евтини спомени и плоска ретроспекция.

Текстът на Вивиан Праматароф-Хамбургер и Андреас Хамбургер, преведен от Виолета Вичева, не разказва, а "тъче" историята и мистерията, която заобикаля последната психоаналитична среща между д-р Ралф Грийнсън и Монро. Тя е легенда, която от десетилетия се носи от уста на уста и от страница на страница, но тук губи сензационния блясък и става интимна и опасно близка. Въпреки че телата им са на метри едно от друго, създанията им сякаш са вплетени толкова силно, че се чудим как тези хора не са оставили по-дълга история след себе си. Е, всъщност, може и да са - просто ние да не знаем.

Постановката на Деян Донков не се върти толкова около въпроса „кой уби Мерилин“. Вместо това дърпа вниманието към уязвимостта на най-известната блондинка. Той "не ръчка с пръчка" чувствата на актрисата, а ги разплита, като я оставя сама да говори за тъгата си, измежду смачканите чаршафи, чашите със шампанско и хапчетата, които явно са се превърнали в единствената врата, през която може да избяга от нещастния и изцеждащ живот на "вечния сексимвол".

В ролята на Мерилин Анна Кошко видно отказва да бъде „просто хубаво лице“ и гради образ. Да, физическата прилика допринася за автентичността, но точно когато публиката очаква да получи митовете около „иконата“, тя разказва историята на жената.

В очите и в тона ѝ, климатът постоянно се сменя – от сияние към паника, от кокетство, нежност и закачлив тон към ръбеста честност, изразена с почти мъжки глас. И интересното е, че тези моменти идват, точно, когато през ума ни започва да минава, че се образува монотонност – изведнъж една реплика ни удря в петите и прогонва всяка подобна мисъл от главата ни.

Умело изобразява жена, която объркана и наранена, се лута из образите на любовницата на братята Кенеди, най-желаната жена в света, дъщерята, която никога не е била…и Норма. Норма Джийн Мортънсън, която просто е искала да изпита истинска любов, но всеки я е лишавал от нея, дори собствения ѝ баща.

Деян Донков, освен на режисьорския стол, сяда и на този в кабинета на д-р Ралф Грийнсън - мъжът с хладен интелект и сложно съхранявани чувства. Те са преглъщани, заравяни, стъпквани, хвърляни, отричани…и силни.

Ролята му е опасна. Подхлъзва се често в двете най-характерни посоки за човек в неговата позиция – и към мъжкото всезнание, и към огромната вина. Той се намира в територията на човек, който се бори да бъде професионалист, докато тъне в човешкото и животинското.

В методичните му паузи чуваме шума от вътрешните му битки и компромиси, а в меките му, почти „бащински“ жестове – тъга и угризение заради границите, които сам е прекрачил.

Най-силните сцени са тихите. Деян явно не вярва в театъра на „разкъсаните ризи“, а вярва в театъра на сдържаността, която приковава вниманието. Дава ни пространство да видим онова, което иначе прехвърча незабелязано: поглед, който се задържа секунда повече; изречение, което стига до устата и отказва да излезе или дори шепот, който е по-пронизващ от вик.

Думисан Карамански и Жорж Паликарски заемат особена зона – между присъствие и видение.

Карамански, облечен в червено, е като лицето на кошмара и на бурята във вътрешния свят на агонизиращата Норма. Той е шепотът, който я побърква. Този, който се прокарва в главата ѝ тихо, настойчиво…и неизбежно.

Паликарски е музикантът, който не само акомпанира, но и изписва "нервната система" на вечерта. Цигулката му е подправката, без която ястието нямаше да има същия вкус.

„Драматургичната арматура“ ни става ясна, още когато прочетем заглавието на пиесата. В центъра е животът на Мерилин, когато прожекторите са изгаснали. Травмиращото детство на бъдещата звезда, минало по домове и приемни семейства. Филмовите студия като безпощадна месомелачка. Алкохолът и барбитуратите като фалшиво спасение. Аферите, които смятала за валидация, но бавно и сигурно я изпивали и обезценявали. И като жена, и като човек.

Визуалното преживяване на цялата постановка е голямата изненада на вечерта. Сюжетът се разгръща не само в страхотната игра на Донков и Анна Кошко на сцената, но и чрез кинематографични елементи, които са изключително приятен и изпипан детайл. Не се натрапват, даже напротив – уловени са моментите, в които трябва да се появят и точно навреме се отдръпват, без да превръщат театъра в прожекционна. Стефан Здравески определено заснема кадрите с вкус и внимание, а видеодизайнът на Мая Вселенска притегля в черно-бяла вселена, където характерното червено върху устните на Мерилин пулсира като предупреждение.

Сценографията и костюмите на Цецка Ивайлова са толкова семпли, че чак перфектни. Съвсем тематични и точни, които не се борят да са красиви, а да са верни. Едно легло, едно пространство, което може да бъде дом, кабинет, капан и убежище – и всичко това наведнъж, подчертано от музиката на Петя Диманова.

Постановката „Последният час на Мерилин Монро“ не отговаря конкретно на въпроса „Какво точно се е случило на 5 август 1962 година?“ Не ѝ е това задачата.

Тя задава други, по-страшни и болезнено истински: Какво се случва всеки път, когато красотата е използвана като броня? Какво дължим на тези, които сме издигнали до небето, когато паднат?

Ако очаквате на театралната сцена въздишка по „златното минало“…недейте. Подгответе се за шамар. Защото в тези 90 минути театърът не се прави на кино, нито киното се изживява като театър. Двете работят заедно, за да ни покажат смразяващата истина за един човек. Една жена. Една Норма. Една Мерилин.