Непознатите герои: Жените в Априлското въстание, които пренаписаха историята

Нов документален филм разкрива ролята на жените в Априлското въстание. 

"В барутното време жената е тази, която оцелява, за да свидетелства и да опази историческата памет от забвение. Нашата скромна работа беше само да повдигнем завесата на небрежната ни памет". С тези думи историкът Петър Стоянович задава не само тона, но и мисията на документалния филм "Жените през април. Непознатите герои на Априлското въстание" – да осветли онези, които историята твърде дълго е оставяла в периферията.

150 години след събитията, разтърсили Европа и поставили българския национален въпрос на световната сцена, ние продължаваме да почитаме героите на въстанието. Но паметта ни остава непълна. Именно от това  усещане за липса тръгва и  филмът.

В търсенето на тази справедливост разказът естествено се насочва отвъд познатото. Без да отрича подвига на мъжете, филмът разгръща паралелна, почти непозната история – тази на жените, които са били не просто свидетели, а активни участници. Историите на Райна Княгиня, Мина Балиндрекова, Фота Манчова, София Вранкова и Лаза Богданова оживяват като част от по-пълно и по-честно разбиране за миналото.

Премиерната прожекция ще се състои на 29 април в Н.Ч "Виделина- 1865", Панагюрище от 18:00 ч, като част от официалните чествания, посветени на 150 години от Априлското въстание. Първата прожекция в София е на 4 май от 18:00 ч. в Кино Одеон.

Режисьорката Боя Харизанова пред Dnes.bg за тежестта на този разказ.

Режисьорката Боя Харизанова. Снимки: Екип на филма

Защо избрахте да се заемете с толкова тежка и отговорна тема като ролята на жените в Априлското въстание точно сега - 150 години по-късно? Казвате, че работата по филма е била голяма отговорност, защото се докосвате до едни от най-кървавите страници от българската история. Кое беше най-трудното за вас по време на процеса на създаване?

Истината е, че темата ме намери. Консултантът на проекта проф. Петър Стоянович и сценаристът Дими Стоянович ме поканиха да се заема с реализацията на филма. А и смятам, че никога не е късно да се разкаже част от историята ни, която не е достатъчно популярна на масовата публика. Всички българи знаят кои са Бенковски, Каблешков, Волов, Ботев и другите знаменити имена от пролетта на 1876 г. Но малко българи знаят коя е Мария Сутич, Елена Грънчарова, Райна Футекова, баба Йота, монахинята Евлампия и много други жени, които не са били само знамевезки и знаменоски, но са се сражавали редом с мъжете във въстанието. Колкото до въпроса ви дали работният процес е бил труден, бих казала, че когато един режисьор работи с такъв прекрасен екип, с какъвто аз имах удоволствието да работя, тогава нищо не е трудно. Това са операторът на филма Калоян Божилов, продуцентът Елени Декидис, разказвачът във филма – Владимир Пенев, композиторът Георги Стрезов, звукът на терен Веселин Зографов и разбира се огромната помощ от нашите консултанти – проф. Петър Стоянович и доц. Алека Стрезова, без които филм нямаше да има.

 Филмът носи подзаглавието „Непознатите герои“. Защо според вас  жените от Априлското въстание са останали толкова дълго в сянката на големите мъжки фигури като Бенковски, Каблешков и Ботев?

Мисля, че е разбираемо защо жените са останали в сянката на водачите в четирите революционни окръга. Исторически погледнато, почти всички въстания, революции, войни и бойни действия от всякакъв характер се водят главно от мъжки фигури. Дори и да участват жени, те процентово са много по-малко от мъжете. Но това не означава, че ги няма. Жените в бойните действия може да са по-слаби физически и по-малко като численост, но не означава, че те са по-малко смели, по-малко доблестни, по-малко умели или по-малко готови да умрат за свободата на родината си.

Историкът проф. Петър Стоянович, по чиято идея се създава филмът, казва: "В барутното време жената е тази, която оцелява, за да свидетелства и да опази историческата памет". Доколко тази мисъл определяше подхода ви към разказа във филма?

Не мисля, че в конкретния случай сме изхождали от тази позиция. Защото жертвите на Априлското въстание са колкото мъже, толкова жени и деца. Знаете за зверските кланета в Батак, Перущица, Клисура и други места. Натъкнах се на списъци с жертвите на кланетата – там бяха основно жени, деца и старци. И все пак, именно жени са тези, които са се обърнали към Европейската комисия, за да разкажат за зверствата на башибозука. За да сме коректни към историята, кървавото въстание се разчува и благодарение на личности като Макгахан, които посещават страната ни и остават втрещени и погнусени от това, което заварват. Именно тази популяризация, води до Руско-Турската война и освобождаването на България.

Какъв беше вашият визуален стил и подход при пресъздаването на тези драматични събития? Използвахте ли реконструкции, или се опирахте предимно на архивни материали и свидетелства? 

Подходът за разказ във филма е основно посредством архиви и запазени паметници, лични вещи и свидетелства в четирите революционни окръга – Панагюрския, Търновския, Врачанския и Сливенския. (има и пети окръг – Софийски, но той не е бил фактор във въстанието).

Какво разкриха архивните документи, писма, снимки или други материали за тези жени? Имаше ли нещо, което ви изненада или затрудни по време на проучването?

Нищо не ме е изненадало относно жените, участвали в Априлското въстание. Винаги съм знаела, че българката е смела, издръжлива, горда, пази честта си, а като майка е готова на всичко, за да спаси децата си от ръцете на врага. Това, което затрудни екипа ни е, че има малко запазени фотографии или лични вещи на жените революционерки.

Смятате ли, че до момента българската историография е била несправедлива към участието на жените във въстанието?

Не бих искала да отправям обвинения към българската историография за несправедливост, не. Историята на една страна е толкова необятна, че винаги може да има факти, случки или хора, за които да се разкаже повече. Винаги може да се открие нещо, което е било неизвестно или да се припомни друго, което било позабравено.

Фотография на Мария Сутич от младите ѝ години, Сн. РИМ-Пазарджик

Коя от жените, чиято история разказвате във филма, ви изненада най-много и защо? Райна Княгиня е най-известната от тях, но дори и за нея малцина знаят, че е била на бойното поле със сабя и пистолет в Балабанова кория. Защо според вас този факт е бил пренебрегван толкова дълго?

Да, Райна Княгиня не просто е ушила и развяла знамето, но и се е била редом с мъжете. Защо тази информация е била пренебрегвана? Може би фактът, че ние дълги години сме били силно патриархална държава, оказва влияние. За това жените са популяризирани като умели в ръкоделието – шиенето на знамена, а мъжете в боя. Това е особеност на нашата народопсихология в региона на Балканския полуостров. Патриархатът е съществувал и съществува на много други места, не само в България. А относно въпроса ви коя история ми е направила по-силно впечатление, ще кажа – тази на Елена Грънчарова.

Елена Грънчарова и до днес е почитана като герой в Горна Оряховица, Сн. Община Горна Оряховица

Тя не се е сражавала, нито е везала знаме. Но тя е спасителката на Горна Оряховица, защото успява да спаси града, посредством дипломация. Когато разбира, че башибозукът настъпва, тя бие камбаната на центъра и събира всички жени. Повежда ги към Търново, за да се обърнат към пашата. Там Елена е техен говорител и успява да убеди пашата да спре башибозука и да пощади града. В Горна Оряховица няма жертви.

Освен Райна Княгиня, филмът представя и историите на Мина Балиндрекова, Фота Манчова, София Вранкова и Лаза Богданова. Коя от тях е най-малко позната на широката публика и какво прави нейната история вълнуваща?

И четирите  са малко познати на масовата публика. И четирите са се сражавали с башибозука, някои от тях оцеляват, други – не. Особеното при Фота Манчова и София Вранкова е, че двете разкриват на Европейската комисия в Пловдив зверското потушаване на въстанието в Батак. Това е един от начините, по които Европа обръща внимание на случващото се по нашите земи.

Кое беше най-голямото режисьорско, но и чисто човешко предизвикателство при пресъздаването на тези съдби?  Ако можеше да зададете един въпрос на самите героини от филма – на Райна, Мина, Фота или Лаза – какъв би бил той и коя история бихте пресъздали на екран?

Филмът не пресъздава живота на жените революционерки от 1876 г. Филмът разказва за тях и техните подвизи, поставя ги като акцент. Най-трудната част беше, както вече споменах, откриването на архивен материал. Ако хипотетично имах възможност да разговарям с някои от жените революционерки, не бих им задала въпрос. По-скоро бих показала Освободена България на тези от тях, които не са доживели да я видят. Колкото до това, коя заслужава да бъде направен филм по нейната история – мисля, че такъв филм би могло да има за всяка една жена от Априлското въстание.

Какво послание бихте искали зрителите да отнесат след филма? 

Посланието най-вече е към осъзнаване. Ако сме забравили или не се сещаме достатъчно често за тези страници от нашата история – да го направим. Да си припомним, че държавата не ни е даденост. Че България съществува на картата на света, благодарение на тези жени и мъже, които са я отвоювали с кръвта и честта си. Нека не приемаме нашата държава за даденост никога. Нека се замислим какво биха си казали тези жени и мъже, жертвали живота си в онази далечна пролет, ако видят България днес? Биха ли се гордели с нас, както ние се гордеем с тях?

Как бихте отговорили на възможна критика, че филмът пак „разделя“ - този път героизма на мъже и жени?

Когато гледате филма, сами ще видите, че той няма за цел да разделя или поставя в опозиция мъже и жени. Филмът не е някаква модерна феминистка проекция. „Жените през Април“ е разказ за част от нашата история и личностите в нея, които са по-малко известни на широката публика. В никакъв случай не можем да омаловажим делото на мъжете революционери от 1876 г. Ние продължаваме да се гордеем с тях и да сме им признателни. Според мен героизмът, честта, смелостта – това са все качества, които нямат пол.

Смятате ли, че след този филм българската историческа памет вече ще бъде малко по-пълна, или това е само началото на един по-дълъг процес? 

Историческата ни памет ще е малко по-пълна от гледна точка на съществуването й в рамките на аудиовизията. Защото действително до сега не е имало филм, който да акцентира и да разказва за жените от Априлското въстание. Но от гледна точка на писаното слово, има книги, документи, справочници, които разказват тази история, иначе и ние нямаше да има от къде да я знаем.

Какво следва след "Жените през април"? Имате ли идея за друг несправедливо забравен сюжет от българската история, който искате да разкажете?

Да, бих се захванала и със следващи проекти, свързани с нашата история. Бих казала, че повечето ми документални филми пряко или косвено са свързани с историята ни. Имам филм за историята на нашето кино, казва се „Кино екстремисти“ и там също се разказва за по-неизвестните първи кинотворци в България. Имам два филма, които са за живота и творчеството на писателя Георги Марков, чиято личност няма как да бъде разказана извън контекста на комунистическия режим, който пък също е част от нашата най-нова история. Имам филм, който разказва за създаването на първата Академия за театрално изкуство в България… Така че, с нетърпение очаквам какво ми предстои в творчески план в бъдещето.

Автор: Галя Владимирова