В Кипър беше обявен краят на съвременната финансова система

Целта на настоящата статия не е за пореден път да доказва продажността на нашия бизнес-елит, пропилял няколко стотин милиона в кипърските офшори, а да се направи анализ на обстоятелствата и резултатите от кипърската афера, която безспорно ще остави дълбока следа в бизнес-отношенията между стопанските субекти по планетата, оттук насетне.

Разбира се, най-важното, което се видя от случилото се е, че световната финансова система, изградена след Бретън-Уудс, окончателно се разпадна, под благосклонния поглед на МВФ, а оттук насетне понятието банков депозит вече няма да струва нищо, както за частните вложители, така и за фирмите - малки и големи.

И така, какво стана в Кипър през миналата седмица?

През последните няколко години финансовите институции от острова на Афродита се напълниха до уши в гръцки суверенни бондове – охотно приемайки на депозити средства на местните офшорни компании (като пасив), те здраво се хвърлиха да влагат в облигации на комшиите (актив): доходността на последните беше твърде атрактивна, затова за всички далаверата изглеждаше като една безкрайна приказка.

Но след това всичко изведнъж рухна – в момента, в който гръцките книжа стигнаха до ниво „банкрут”, измъкването от клопката стана невъзможно. „Щастливите” държатели на уж ценните хартийки двукратно бяха подстригани, заради което кипърци загубиха сериозна част от активите си, но не и от своите задължения. А от това зейна огромна дупка в балансите им (отрицателен капитал).

В аналогични ситуации, на другите страни просто се даваха пари, при това много пари. Същото трябваше да се случи и с Кипър, но не в мащабите, за които претендираха местните. Логиката на ЕС беше проста - Никозия иска твърде много и то превишава дори годишния му БВП - тази наглост вече се възприе от брюкселските плъхове като свръхнаглост.

В резултат, от поисканите 17 млрд. евро, бяха отпуснати „едва” 10 млрд., заедно с предложението останалите да бъдат намерени по много елегантен начин – средствата да бъдат осигурени чрез елементарна конфискация на част от депозитите (в случая 10% за суми над 100 хил. евро). Още повече, че и без това банките по същността си са фактически банкрути, а в случай на официално признаване на този факт, вложителите биха загубили много повече пари. Тук дори не се коментират исковете, които биха възникнали по суопите за кредитен дефолт, за които е страшно даже да се помисли.

По този начин се роди и „гениалният” план за европейска помощ, която островитяните трябваше да приемат безалтернативно. Друг е въпросът, че поради твърде специфичния характер на кипърските офшори (пълни с парите на какви ли не „недочовеци” от Изтока), евроначалството не си направи труда поне да се опита да рафинира планирания грабеж, ограничавайки се с най-идиотската форма за представяне на начинанието.

Първоначално беше предвидено „данъкът” да е за всички, в т.ч. и за държателите на съвсем скромни сметки, но последните силно възроптаха, тъй като така или иначе те попадаха под програмата за застраховане на депозитите си и в случай на банкови фалити не губеха нищо. Дребните вложители възприеха случващото се като пладнешки обир, което се трансформира в масови протести по улиците и площадите.

По-нататък, централната банка забрани всички транзакции вътре в страната и за чужбина, парализирайки по този начин работата на много фирми, ползващи кипърските банки за международните си разплащания (тук и българите изгоряха твърде сериозно). От това бизнесът пострада тежко, тъй като много от контрагентите побързаха да се оттеглят, с което показаха, че оттук насетне и не мислят да правят „алъш-вериш” с подобна рискова дестинация.

Гневни бяха и европарламентаристите. Това, че Кипър трябва да бъде наказан се възприе за нещо съвсем нормално, заедно с фактическото конфискуване на сериозни източноевропейски и руски капитали, но заради недоглеждане в детайлите се разгоря и сериозен скандал, който заплашва стабилността на цяла Европа – много наблюдатели си направиха извода, че след като местните чиновници с такава лекота дават карт-бланш за присвояване на чужди пари, то си струва да се потърси алтернатива в къде по-спокойни места като Хонконк, Сингапур или Дубай.

Рейтинговите агенции също не дремеха: S&P отряза рейтинга на Кипър, Fitch заплаши да смъкне оценките на банките му до „частичен фалит”, а Moody's вече намеква за влошаване на рейтингите за много банки из цяла Европа. А това никой на Стария континент не иска при каквито и да е обстоятелства.

Засега на острова банковите ваканции са до 26 март. Не е ясно, обаче как те могат да бъдат отменени, след като е очевидно, че при първия удобен случай вложителите ще се втурнат да теглят всичко, до което се докопат, пораждайки по този начин мегаликвидна криза и крах на банковата система.

Събитията придобиха неочаквана насока, когато в Кипър „кацнаха” руските братоци, твърдо решени да режат глави, в случай, че някой посмее да направи опит за попиляване на несметните им богатства, скътани из местните банкови скривалища. Все пак, опитът показва, че банкстерите са къде по-вещи в изкуството на измамата, което ни кара само да съжаляваме наивните мутри, живеещи със сладката заблуда, че „на Запад не стават такива неща”

В поредицата от бурни събития няма как да не се спомене, че на острова възникна опасност от истинска хуманитарна криза, тъй като местните жители изведнъж се оказаха в невъзможност да осигуряват насъщния си – кешът в банкоматите свърши твърде бързо, а нови наличности така и не се появяваха.

Властите решиха да сменят тактиката, отказвайки да секвестират дребните вложители, за сметка на по-мощна конфискация за големите риби. Еврогрупата нямаше нищо против това поредно „прекарване” на източноевропейците, но духът вече беше излязъл от бутилката, вследствие на което местният парламент се отказа да предприема каквото и да било.

Тъй като „данъкът” беше отменен, а Путин отказа да даде поредните милиардни заеми без насрещни активи, се намеси ЕЦБ, която се включи в раздаването на ликвидности, с обещанието да ги гарантира поне до 25 март. Проблемът е, че все пак на Кипър ще му се наложи да се примири с някаква форма на банков банкрут, очевидно за сметка на големите държатели на сметки.

С времето емоциите постепенно ще се успокоят! Дребосъкът Кипър (с БВП от едва 0,5% от общоевропейския и 100 пъти по-малко население от една Германия, например) не заслужава такова сериозно внимание – това че много български мошеници и „оптимизиращи данъците си” ще изгорят не интересува никого.

Все пак, петното ще остане и приказките за „уникалността” на конкретния случай едва ли ще помогнат бързо да се забрави това прекарване, което англосаксонските банкстери реализираха за пореден път, за сметка на доверчивото море от заблудени бизнесмени от изтока на Европа.

В заключение може да се каже, че Кипър ни показа коя част от българския бизнес е патриотично настроена и е за развитие на собствената стопанска среда и коя, в усилията си да докара още някой и друг процент върху печалбата, е готова да рискува общото ни национално богатство, разхвърляйки го из разни краища на планетата и откъсвайки по този начин поредното парче живо месо от, и без това, изпосталялата снага на българската икономика.