ПРИЯТЕЛИ

ПРИЯТЕЛИ
разказ

    - Наздраве, когато сме най-зле, така да сме! – вдига пълна чаша домакинът.
    - Наздраве, да си жив, дето ме срещаш с такава богата трапеза – отвръща гостът.
     - Старото приятелство остава за винаги, другото е вятър и мъгла – чукват чаши.

   Домакинът, Петкан Ненов е мъж, постигнал всичко мечтано в живота си. Мечтаеше си, да бъде нещо повече от другите и да се ожени за най-хубавото момиче. Стана началник и се ожени за дъщерята на началника на пощенската станция в селото.
     Баща й беше взискателен човек, искаше дъщеря му да се омъжи за държавен служител или поне за чиновник. Самият той беше завършил техникум, поради което оглавяваше пощата и беше горд да стои начело вече четиридесет години, чак до пенсия.
    Петкан беше завършил железничарско училище и заработи в държавната железница. По разпределение го изпратиха на работа в Комарево и веднага го назначиха за началник на жп участъка. Всички подчинени се страхуваха от него и изпълняваха безприкословно и срочно заповедите и прищевките му. Обличаше се с нова, безукорно изгладена униформа, която му стоеше като излята. С перфектния си външен вид привличаше мечтателните погледи на девойките и завистливите погледи на селските младежи. Живееше на втория етаж на кантона. На първия беше разположена канцеларията му и помещенията за работниците.
     Когато Марина го заведе в къщи, за да го представи на родителите си, тя го направи с думите:
     - Татко, майко, това е Петкан, той е железничар.
     И тъй като в техните представи той беше мечтаната партия за дъщеря им, те насърчиха връзката и скоро той им стана зет. Младите заживяха на втория етаж на къщата, в центъра, а когато старите починаха, заеха и първия етаж, който Петкан с помощта на работниците си, можа да преустрои за механа. В нея сега посрещаше госта си Моню Каймов, наричан Кюфтето.
    Моню беше съученик на Петкан. Беше амбициозен, но мързелив. Когато завършиха, той започна работа като старшина във военото железничарско училище, но ограничен от мързела си, като че ли с това достигна тавана на амбициите си. Началниците му го харесваха, защото около него цареше ред и дисциплина. Винаги си определяше по няколко помощника от курсантите, всеки от които вършеше по част от задълженията му. Когато Каймов биваше началник на караул, постовете се пазеха най-строго. Началниците му се чудеха как успява да ги следи непрекъснато. Той обаче не правеше проверки. Напротив, лягаше в караулното помещение и през половин час вдигаше телефона, избираше ключовите постове и с тих глас съобщаваше, сякаш беше някой от караулните: „Кифтето иди!” и си лягаше отново, докато часовите ободрени от новината пазеха зорко постовете си.
     Двадесет и пет години, след като бяха завършили училището, двамата бивши съученици се бяха събрали на раздумка в механата на Петкан Ненов.
     - Помниш ли Антон Димов? – пита Моню.
    - Помня го, как да не го помня. Умно момче беше. Владееше той науките. Винаги беше пръв по успех. Помагаше и ние да понаучим по нещо, колкото да избутаме изпитите...
     - Завърши университета, стана преподавател в училището. Добре ги учеше и много го хвалеха, и учениците, и родителите, но после критикувал нещо началниците, искал да се засили обучението, и го духнаха... Уволниха го, оплакаха се от него в министерството, омаскариха му характеристиката и никъде не го искат. Сега работи някъде по строежите. Носи тухли, бърка киреч, стени зида... Абе загубена работа...
     - Ейййй, тц,тц,тц... – цъка с език Петкан Ненов. - Как се провалил човекът?! Уж много умен, пък тухли носи. Абе никога не съм ги харесвал тези..., много умните. Значи не е толкоз умен, щом се е провалил в живота. Какво като владееше науките? А? Виж ме мене, не съм бил пръв в ученето, ама понеже не това е била целта ми в живота. Ама виж ме сега! И как тъй ще реши да критикува началниците?! Абе, будала, началниците трябва да се гъделичкат - да ги хвалиш, да им се подмазваш, да ги посрещах, да ги черпиш, да им сложиш трапезата, да им налееш хубави ракийка и вино... Ам’че тъй де... Защо мислиш съм направил тази механа? Тука ги срещам. Ама са ме оставили на спокойствие, да си гледам кефа и до пенсия тука ще си изкарам, началник...
    - Тъй, тъй – съгласява се с него Моню Каймов. – Наздраве, за успехите ни в живота!
     - Наздраве, за старото приятелство!

КД
2014

Прочетете и останалите разкази в блога: http://kpd.blog.bg/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→