Острова: след Урагана

   Когато човек страда, времето минава бавно. Още повече когато страда, както си трябва: с ревове, хлипания, главоболия от хлипания, с тежки въздишки, гърчове и най-вече: с онази разяждаща топчица омерзение, заседнала някъде между сърцето и корема, която се чувства чак в гърлото. Затова пък когато всичко свърши и излезнем от Чистилището, изпълнени с невъобразими щастие и копнеж за живот, светът е по-хубав отвсякога.

    Ураганът вече отдавна си беше тръгнал от Острова ми, когато разбрах, че е изчезнал, не защото се е отправил към друг остров, а защото е свършил работата си на Моя. Законите на Майката Природа са такива: всеки Остров има свой Ураган, свое Небе, свое Слънце и свой Дъжд. Когато Ураганът го няма, всъщност го има – просто Островът се намира в окото му – там, където цари затишие и никога няма облаци. Но е сложно, дори аз не го разбирам.

    Поникнаха нови банани, но още са твърде зелени и не стават за ядене. И нови кокоси има. Вече дори ягуарките се изчистиха, а нощните приливи отнесоха лепкавите и ароматни стърготини от изсъхнал, натрошен балсам от кокоси и банани по плажа. Дори кожата ми никак не ухае на него – разбрах го, понеже дребните животинки вече не искат да ме ядат и колибритата не долитат навсякъде, където отида. Страхотно е, така беше мъчително да се събуждам, покрита с пясък, който никак не иска да се маха заради лепкавия балсам, който сновеше по мен. И косата ми вече не е въздух. Дори вече почти не се сещам за плодовата вихрушка. Единственото по-хубаво от щастието е щастието след страдание, затова тъй страстно боготворя Ураганите – само след тях Небето е по-чисто от обикновено.