Любовта....Да, тя е велика!

 Като се замисля, толкова песни са изпети за нея, толкова разкази, романи и поезия й е посветена, едва ли има човек, който да не е чел, слушал и бленувал за нея.
Великото чувство, което описват още в детските приказки и което всяко момиче от малко си мечате да изживее. ( Тук да вметна, че се извинявам за дискриминацията, но не съм убедена дали мъжкия пол си "мечтае за голямата любов"). Така нареченото "пърхане в стомаха", онова сладко безпокойство, нетърпение до следваща среща и неимоверно желание да прегърнеш любимия и никога да не го пуснеш. Велико е, наистина.
Сега от дистанцията на времето си спомням как едно време ( пубертета) постоянно мислех, че съм влюбена, че съм срещната точния мъж и всякакви такива. Както можете да се досетите, оказваше се, че никой не е бил "принца". Пубертет - какво да се прави! Спомням си, че ми казваха, че когато го срещна, в мен няма да остане и капка съмнение, че именно това е човекът, с който ще искам да изживея живота си. След няколко разочарования бях убедена, че това твърдение е възможно най-голямата глупост, която възрастните са измислили, за да утешават децата си. Но ето, че дойде Денят. Да ви кажа честно, не го познах от пръв поглед ( че това е мъжа на живота ми). Ако трябва да бъда откровенна докрай, след първата ни среща заявих на приятелка, че това е най-несексапилния мъж, който съм срещата. Наистина го мислех. Сгреших. Оказа се, че това е мъжът, който ми беше писано да обичам. Вероятно до края на живота си. Тъй като не го "разпознах", направих страшно много грешки в отношенията си с него. Нараних го десетократно, не се отнасях с него както подобаваше и неведнъж се показах като голям боклук. Честно. А той просто ме е обичал през цялото време. 
Три години изминаха от последната ни среща. Някак от само себе си без да си кажем нещо, никой повече не се обади на другия. 3 години по-късно съдбата реши отново да пресе  пътищата ни. Не знам дали за да ме накаже и да ми покаже какво съм загубила, или пък за да ми даде втори шанс. Или по друга причина. А може би без причина. Но пътищата ни отново се пресякоха ( трябва да си призная, че аз малко помогнах за това пресичане, но както казват - на нещата трябва да им се помогне да се случат). И три години по-късно аз открих, че го обичам. Обичам го повече от всичко, повече от всякога. Обичам го по онзи лудешки начин, който не те оставя дори за секудна да мислиш за друго освен за него. Обичам го със цялото си същество до полуда, мога да се разплача от любов, да се смея неистово от любов, да танцувам, да тичам и скачам, умирам да съм с него и мога да умра за него. Не искам нищо друго освен да бъда с него, да мисля за него, да изживея живота си с него. Липсва ми още преди да сме се разделили. Липсва ми денем и нощем. Отнема съня ми, за да мисля за него. Това чувство е неописуемо. Това явно е любовта, голямата любов, истинската. Любовта на живота ми.  Да, признавам си, не я познах на пръв поглед. отне ми много време и много грешки. Но имах късмета и щастието да я срещна и съм безкрайно благодарна, че това ми се случва. Някои хора чакат цял живот за това чувство. Но както казват "По-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал" Да, определено е по-добре.... Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.