Лъжата и дупката

        Пътувах нагоре, покрай болницата на града, по стръмната уличка, към стария път за София. Всеки ден минавам по два пъти от там. Улицата е двупосочна, стръмна и пълна с огромни дупки, а едната лента е перманентно заета с паркирани автомобили. Всяко разминаване става с неизбежно и изнервящо изчакване. Има и два завоя без никаква видимост. После започва дълго близо километър стръмно изкачване, където буквално са асфалтирани дупки. На билото на този път започва хубаво шосе, което обаче е изядено до една четвърт от двете страни от храсти и дървета. Отводнителните канали са запушени и когато вали се чувстваш като в моторница пътуваща в каналите на Венеция. Колата ми е перманентно разбита всяка година, а гостите които водя у дома си, имат усещането, че пътуват към преизподня.

        Днес отново минах  по този път и чувах как предницата на колата ми хлопа. Ядосах се и се замислих, че от както съм се родил в тази родина живея в постоянни лъжи. Независимо, че още в детството си бях чел приказката за „Дупката“ на Джани Рудари, не си давах сметка, че това е било същинско проклятие.

        Лъжата е една голяма дупка, заради която се взимат пари за да се запълни и която поглъща всички тези пари и накрая остава все толкова дълбока, че да плащаме за запълването й, и накрая всички потъваме в нея – на не повече от два метра.

        Ужасно е да проумееш, че още от бебешката количка те съпътстват лъжи, като тази, че си донесен от щъркел, после да те тръскат с нея по разбитите тротоари, после израстваш с колело, с кънки все преодолявайки вечните препятствия на дупките и неравностите. По-късно разбираш, че дупките могат буквално да бъдат навсякъде, а накрая разбираш, че живееш в периферията на голяма, черна дупка изпълнена от лъжи, които имат един единствен стремеж - да те погълнат.Разбираш, че колкото и добре да живеят някой изчезват в нея.

        Голямата разлика между цивилизования и нецивилизован свят са дупките. Повечето цивилизовани хора използват дупките с най-различно предназначение, а там където не могат да го направят ги запълват.В нецивилизования свят дупките съпътстват всяка една дейност и колкото по-големи са, толкова сякаш са по-доходоносни. В момента виждам огромните дупки на мините по света например. Напоследък насред големи градове започнаха да зейват огромни дупки, които поглъщат цели сгради. Има дупки, които поглъщат цели съдби и най-вече всякакви очаквания. Има дупки, които са като вакуум който не само поглъща, но и придърпва жертвите си.

 Сякаш вървим от един край към друг, а после разбираме, че това е ръб на дупка и накрая се оказва, че сме вътре.

Още от деца ни внушават лъжи, за бабите и дядовците ни, за майките и бащите ни, за доброто и злото в обществото, за очакванията си в училище, за това кое сме и кое трябвало да бъдем… и това продължава по-късно в желанието ни да си намерим място под слънцето, заставайки периодично под различни улични лампи. Ако оцелеем от тези дупки и преглътнем щетите от тях влизаме във водовъртежа в общуването с другият пол. Там и лъжите и дупките са истински пропасти в който трябва да разберем куп истини, за представени различно убедително рафинирани лъжи.  Жената не е просто притежател на детеродна празнота, а е символ на всички лъжи свързани с живота изобщо. Ако оцелееш и от това, трябва да проумееш истината и лъжата за бащинството, родителското попечителство, отговорностите свързани с тези внушения.

        На професионално ниво, парите са най-абстрактната пропаст с която трябва да отъждествим способностите си. Всички стигнали дъното на тази бездна се считат за успели хора, а останалите са само перца в центъра на водовъртежа. Политика, религии, медии, търговия и почти цялата икономика на света обслужва тази огромна яма на човешките илюзии свързани с възможностите  и очакванията от живота.

Една огромна дупка, която трябва винаги да изглежда страшна като преизподня и заради която хората трябва да бъдат изстисквани като лимон за да бъде запълвана, а вместо това тя става все по-дълбока и реципрочна на способността ни да вярваме в собствените ни лъжи.

Нещо като пясъчен часовник в тясната част на която се създава енергия и съществува периодична необходимост от неговото привидно завъртане наопаки в името на благоденствието на малцина, които просто вярват в природата си.

Напоследък често става дума за феноменът на самоубийството и се говори за него като за болестно състояние, но нима самият живот без елементарни условия за живеене, не е акт на бавно самоубийство, а хората които прибягват до това са просто тези, които не са имали късмет да опреснят илюзиите си или просто нямат телевизор?

Да, човек трябва да има тази своя способност – въображението си, за да погледне дупката от външната страна и да си я представи като конус на вулкан, който все някога може да изригне в тяхна полза.

„Блажени, са вярващите!“

Аз лично, очаквам някой скоро да дръпне тапата на този изкуствен балон и да накара хората да проникнат в сърцевината на своята същност и да се отдадат на неподозираното в себе си вместо да продължават да лъжат и да се самозаблуждават. Надявам се тази въображаема тоалетна да погълне всички илюзии и да ни направи не само реалност, но и да доведе до онова състояние на равновесие в което няма да се налага никой повече да лъже за да се почувства добре. Време в което дупките ще придобият смисъла на съдове, а в тях ще се ражда единствено живот, а останалите ще бъдат запълнени с боклуците на нашият собствен разсъдък.

Очевидно е, че най-висшата способност на цивилизованият човек, е умението да запълва дупки и да не лъже.

                                                           Любимо