На ръба на драмата

                      Не , това не е авантюризъм свързан с удоволствия! Не , това не е и живот на косъм отново заради максимална психическа възбуда! Тук не става въпрос за бягство от реалността с цел върховни усещания, става въпрос за бягство, бягство от реалността, която те задушава, която те мачка, твоята малка реланост, която може би знаеш само ти.
Колко пъти си си казвал - "Край, махам се! Приключвам с това! Дойде ми в повече!" Всеки път когато ситуацията се усложни допълнително, когато си измъчен отново, когато ти е дотегнало, до толкова , че искаш да потънеш в земята и да не виждаш нищо, да скриеш глава в пясъка  като щраусите и да забравиш за всичко. Всеки път със сълзи на очите си казваш, че това не бива да се повтаря, че не заслужаваш този камък в гърлото си. Бягаш! Бягаш в мечтите си! Представяш си как си тръгваш, как отиваш на ново място и започваш нов живот. И при всеки момент , в който си ужасно съкрушен и стъпкан , ти бленуваш! Бленуваш, че тази мечта ще стане реалност! Всеки път добавяш нещо ново в нея, за да стане тя по-истинска. Започваш да смяташ, че може би ще ти се отдаде възможност да избягаш от менгемето на ситуацията или мястото. Поставяш си срокове, поставяш си граници,гледаш часовника си.

Обещаваш си , надяваш се, започваш мислено да се разделяш с реалността и проблема си. Вярваш си, но не толкова, че да имат ефект тези мечти. След всеки срив поставяш нови срокове, нови граници и лъжеш себе си, че ще промениш всичко и ще изпратиш на майнината си всички тези проблеми. Запушваш ушите си и мислиш на висок глас в ума си, колко свободен ще бъдеш скоро. Даваш си фалшиви оправдания на теб самия, на околните  и се опитваш да събереш смелост. Но тя не идва, защото ти сам не я търсиш! Хвърляш вината върху всичко друго, но не и върху теб, не би понесъл и за друго да си виновен нали? Не би понесъл да поставиш сам последната клечка щом облян си с бензин....

Какво правиш ?! Осъзнй се! Реалността е твоят живот! Ако не се справиш с проблема на местно ниво, той ще те преследва. А той е като болест, лепва се за теб и те преследва докато не се излекуваш. Докато не се излекуваш от собствените си предразсъдъци, страхове и разбито съзнание. Не живей на този ръб, няма тръпка в него, той те убива, и даже  не те прави по-силен, а подобие на вулкан, който ще изригне най-неочаквано! Признай пред себе си! Падни заради собствените си обиди към теб, за да се изправиш след това, защото това е най-силната мотивация!!!

Посвещавам на моя близък приятел Б.С