Животът явно няма нито чувство за мярка, нито за хумор

Или пък има, но аз не го разбирам. 
Не трябва ли точно то, да е щита срещу ситуациите на битието, които клатят кораба.
Чувал съм, че по времето на късния социализъм, новите панелни комплекси в столицата са били пълни с некролози на 50 годишни мъже, в следствие на бум на инфаркти и инсулти. Простичкото обяснение, което шептял народа под сурдинка било приблизително следното - " ами, тамън си уреди софийското жителство и му дадоха апартамент, нагласи си го криво ляво и си отиде човека".
С други думи, когато достигне заветните цели за малко над санитарния минимум необходим за живуркане, човекът "сдава курса"
Може би, с чувство на изпълнен дълг пред себе си и обществото, но по-вероятно точно когато си е мислел, че е изплувал над морското равнище и започва да диша с пълни гърди и препълвайки мозъка си с планове, как от тук нататък го чака само лайф из лайф сам натиска детонатора. 
Никоя смърт не е навременна, може би с изключение на смъртните присъди. Винаги ще има още какво да се изживее, всеки следващ ден ти предлага новото меню на усмивки и буболечки в стомаха, както и разочарования от настоящето и скепсис към бъдещето. И сълзи, естествено ... Въпроса е какво си се случва, във времето, което ни е отредено да прекараме на тая земя ? Следваме ли някакъв сценарии или правила, или подобно на състезание по ски-скокове се пускаме по пистата бързо и надолу ?

Живеем в общество, в което щастието е задължително, в противен случай си пълен провал като индивид, независимо, че няма ясна дефиниция на размера и качеството на щастието, поне за собственото ни. За чуждото е ясно, че сме наясно.

Обективно погледнато, животът е това, което множеството е приело, че е . Не винаги това е най-доброто, за доста хора и най-законното, но в крайна сметка случващото ни се, никога не е най-логичния избор, нито най-правилния. Но  такъв е избора, в който живеем. Някои неща са обусловени в здравия разум, други са наложени, трети са приспособени и така ние дълбоко вярваме, че са не необходими.

Животът е нещо, за което няма наръчник или помагало, колкото и дипломи да имаш и книги да си изчел. Минаваш сам през вътрешния си огън и разбираш, че от него най- боли . В един момент се убеждаваш, че трябва да се научиш сам да плуваш, защото няма кой да те спаси. Осъзнаваш, че трябва сам да вдигнеш глава и когато най-накрая, успееш да се извисиш, виждаш че там долу има само насекоми, а над теб в небето виждаш птиците, а по-нагоре – си представяш ангелите. Ако искаш да летиш, трябва да се научиш от тях !