Тежестта на детството

Седя си на балкона, отпивам от кафето, станала съм необичайно рано (към 10-10:30), когато забелязвам, че отдолу минава едно момченце, най-вероятно от съседното училище, влачейки огромна раница и омърлушено изражение. Не съм чак толкова стара, че да не помня ученическите си години, но чак сега, от позицията на времето мога да кажа окончателно- бяха ужасни. И за всички са така, независимо как се опитват да ни промиват мозъцете. Ставането в 7ч. (че и по-рано), ежедневието, пропито с разностранни и същевременно монотонни дейности- от решаването на задачи по математика, до зубренето на уроци по история, през спрягането на глаголи поне по два езика (българския изобщо не го броя). Всъщност не там е проблемът, трябва да се учи, вместо родителите да се жалват колко претоварена е програмата на бедните им дечица. Но в комбинация с това, трябва да се изтърпят досадните и наперени съученици, трябва вечно да се доказваш на другите- колко си готин, заможен, интересен. Също както и във "възрастния" живот, но той зависи почти и/ или изцяло от теб, а когато си дете нямаш нито думата, нито правото да промениш нещо. Оптимизмът ми се подхранва и от факта, че след няколко месеца завършвам, дори да уча магистратура, тя ще е някак между другото. Знам, че животът не е лесен, но съм се научила невъзмутимо да размахвам средния си пръст в лицето му, нещо, което не владеех в пети клас. Например утре имам доста тежък изпит по физикохимия, само първата част на учебника е 500 страници, но не бих го сменила и за най-елементарното контролно по математика във втори клас. Най-хубавото е да му се вижда края...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→