Отрова

                      Отрова

   Докато се бори за оставката на правителството на площада, младият рекламист Емил сам се сдоби с такава. В рамките на месечното предизвестие бизнес етиката го извади от тъмната заблуда, че поне наема и бирата са осигурени, обратно на неумолимо конкретната повърхност, там където страхът от несигурността обръща чашка след чашка, а бюрото по труда грее отдалеч със статут на свещена земя.
   Дните от безметежния платен отпуск, с който копирайтърската му авантюра приключва капят като пробито казанче. Гражданската отдаденост на Емил обаче функционира безотказно. Макар и със свито от разноските сърце, Емил всяка вечер принтира поредния си антиправителствен плакат, формат А4, за да го отнасе в редиците на все по-малобройното, но все по-упорито столично шествие.  
   За да балансира лекотата, която изпитва в душата, преди да отиде на поредния сто и седми ден от началото на протеста, Емил си купува бира. Докато чака червеното на Орлов, посяга към джоба на шофьорската врата и надига отвореното кенче. Веднага регистрира неидентифициран обект в устата си, но докато го изплюе, стореното е факт - зашеметена от въздушната струя оса лъкатуши мокро по таблото, а инжекцията от пареща отрова в горната устна, тепърва ще да покорява нови територии от физиономията му. В стресовата ситуация, Емил е вдигнал крака си от педала на спирачката и и предницата на опела му нежно  чуква лимузината отпред.  От нея пъргаво излиза стряскащо правдоподобно копие на Делян Пеевски, приканващо Емил да излезе и обере шамарите на дебелите му ръчища. С разширена от паниката зеница в огледалото за обратно виждане, където горната устна не спира да нараства, немите безпомощни ръкомахания на Емил в крайна сметка дават на Пеевски да разбере, че нещастника не е с всичкия си. Лимузината ядно отлепя, а след нея и Емил, който заряза колата на стопове, без да пуска есемес  за синя зона в локалното на бул. Левски, и се втурва към най-близката аптека за блистер антихистамини.    

   Веднъж имали неблагоразумието да мернат разпльокания домат под носа на Емил, минувачите рязко свеждат поглед и ускоряват крачка. Емил повторно стресва аптекарката на Кракра. Вече дегизиран с антипрахова маска, той закача плаката на гърба си и с нервна крачка се отправя към Министерски Съвет. Докато минава покрай Народното събрание, свиркане откъм палатковия лагер го кара да приближи паркирана кола на БНТ. През сваленото стъкло на задната се вижда, че е натъпкана с хора с техника в ръце. - Къде са ти шефовете, заговорнически подметва младия репортер. Емил нито разбира въпроса, нито пък е в способност да произнесе нещо през огромния оток. - Шефовете ти, де са? Звънни им ако им имаш телефона, да се видим тука. Става ли? Запотени от дишането в маската, очилата на Емил издават сигнали на пълно недоумение. Ддрезгавият кикот на тиви-ветераните вдига стъклото пред носа му.
    Когато стига президентството, шествието вече е тръгнало да обикаля партийните централи и освен окичените като елхи продавачи на революционен арсенал, около фонтана се мъдри само червеният бус на Канал3. С обрана на конска опашка лъскава грива, изопната репортерка-лекоатлет веднага фиксира Емил. Без да снема хищно сини очи от него, мацката щраква с пръсти заучен сигнал на оператор на възраст колкото прадядо й, който първо разпъва просветка вляво от Емил, а после разставя тежка камера на статив на метър от маската му. Към сцената се появява и възрастна дама с диктофон, собственост на Националното радио. – Здравейте, сто дни по-късно, каква оценка бихте дали на кабинета?  - дунапреновата топка на микрофона мирише на... Пачули? Двойка полицаи с анти-конфликт жилетки безшумно затворят кръга от зяпачи. През замъглените стъкла, Емил се опитва да изнесе достатъчно силен S.O.S сигнал  в ефира, за да го оставят на мира. Уви, жалкото му поведение само насърчава журналистката от НСА. -  КОЙ ви изпрати на протеста, кажете, КОИ са вашите шефове?
   Емил успява да вдигне ляв крак, да прехвърли тялото си крачка напред, а после да направи и други сто такива, с които окончателно да се разкара от тази Голгота. Задминава двйката гвардейци на пост –  стори ли му се или наистина му се смееха? –  и стига до магазинчето з аоборотни стоки на Лавеле. Пожарът се бори с пожар, затова Емил посочва патронче ракия. Преди шишето да хлътне в шушляковото му яке няколко светкавици увековечават момента. „Доволен от надницата си протестиращ отмаря с мека топлина“.
    С пулсиращи слепоочия, Емил все пак събира сили,  за да разсмее фотографите със среден пръст.
   По“Тодор Александров“ тътенът от свирките настъпва. Емил е седнал на каменна пейка на Ларгото. Разхвърляни около него, индиферентни към социалните държавни проблеми, жизнени, млади афро-имигранти,  по тениски, супер широки панталони и развързани връзки на жълтите корави обувки въртят коз.  Жестът, с който Емил сваля хвърля бейзболната си шапка с опакото на земята и разтрива голата си обръсната глава привлича вниманието на афро-имигрантите и най-близкият до него дискретно му подава цигарата. Емил полаща маска отрицателно. Този с най дълга раста произнася нещо на италиански, от което Емил разчленява думата „nazi“ . Шествието на протеста вече е зад гърба на статуята на София. Зад бронзовите дипли на Чапкънов отива и слънцето, за да оформи един от последните красиви септемврийски залези. Подканена от вувузелите, афро-тайфата става шумно и преди окончателно да се отдалечи в гърлен смях от прегърбения над трудния си ден Емил, един от мъжете като че подхвърля нещо назад. Нещото уцелва дъното на шапката на Емил на земята, каквото е било намерението, но отскача и се търкулва в краката му. Емил повдига мокрите си очила, за да разгледа монетата в ръката си. Медна, с цифра десет, колкото нашите пет стотинки на размер. Изображението от опаката й страна е на оса.