Там, до ритъма на едно голямо сърце!

  Не е нужно да обикаляш много, да бродиш дълго, да изследваш. Не е задължително да посещаваш разнообразни дестинации, за да се влюбиш в определено място. То просто се случва. Грабва те. Понякога бавно, но завинаги. Както при мен.
Райско кътче. Едно Сътворение. Вече доста пъти съм ходила там. И в това е тръпката - понеже знам какво ме очаква, тръпна от вълнение преди поредното посещение. Пътуване - до Рая и назад.
  Преди време, когато бях студентка, имах колега от курса - по-голям от мен, кавалер, показващ завидно уважение към нежния пол - та, той ми казваше така: "Глупак е онзи, който иска жената само веднъж. Красивата жена е несравнимо повече желана, след първия път!"... Запомних тези думи, защото ме впечатлиха и добавиха познание към сложността на отношенията между половете. И днес се сещам за тях, пренасяйки смисъла им в желанието към каквото и да е друго, но нещо, уцелило най-чувствителната струна на душата. Една маломерна част от тази земя, в която се влюбваш за дълго и искаш да виждаш отново и отново, да "прегръщаш", да усещаш диалог и уединение, да "вкусваш" пак и пак, и да не ти стига, а напротив - всеки път да добавяш непознато чувство, различаващо се от предходните. Защото човешките възможности са миниатюрно нищожни пред прелестите на Природата и никое сетиво не е развито до степен, да обхване отведнъж Съвършенството!

Разходете се с мен в сърцето на Природата. Разбира се, че е напълно субективно и изцяло мое всяко впечатление. То си е любов. А любовта докосва всеки различно, нейните производни са толкова многолики, колкото многолики сме и хората на Земята.

Да, това съм аз. Не, не съм "Нарцис". И да, позата е умишлено заснета. Искам да виждам с очите си и всеки път да се уверявам, че съм и ще бъда там. Където отварям ръце за прегръдка и за полет - на и към безкрая ;) Когато ми стане прекалено бетонно, в повече градско, бензинно-замъглено ... да отворя ето тази снимка и да се стопля...

Тук не ми стига просто да гледам. Искам да се потопя в усещането, обаче някак ми е много широко. Не обхващам това, което ми поднася моментът. Затова сядам на тревата, отпускам тялото и освобождавам душата. Тя сякаш изскача от мен и прави радостни пируети наоколо, качва се по отсрещните върхове, протяга се, докосвайки облаците. Пее и танцува. Стъпва на бомбето на вятъра, пързаля се по слънчевия лъч и пърха с крилете на птиците. Нека се наиграе - сега й е паднало. :)

Много зелено и много синьо :)

"Стопанинът" на тази гледка :)

Пътечката към Рая

Горски цветя се усмихват отвсякъде :)

Любим тип хотел. Реновиран, но с дух на старо време. Скромен, но с индивидуален чар. Без крещящ лукс. Хотелът и гората. Човекът и гората. ...

И както си вървя, насреща виждам щъркел :)  Ей така - на разходка, близо до гнездото! Местните ми се чудят, а аз се наслаждавам на уловения момент - снимам, гледам, смея се; снимам, гледам, смея се... Колко повече от това?!...

Не случаен поглед нагоре - много облаци - шествие или парад. Всички са се издокарали - някои са с кринолин, други с черен фрак,  трети са напудрени блестящо. А Слънцето е в центъра на събитието - "избухва", сякаш е заря от бляскави фойерверки, която хем извира от облаците, хем в същото време посипва костюмите им с прах от своите искрици.

Долу в града.
Красотата, подпомогната и поддържана от човешката ръка, е достойна за поклонение. Това са моите приятелки - теменужките. Феерия от теменужки. Теменужен танц. Море от теменужки. Теменужен килим. Концерт от теменужки. Ясно е пристрастието ми, продължавам натам ;)

Град, в който бебешките колички не могат да се изброят; младите хора се смеят от всяка пейка; възрастните са просто част от общия живец, а не гаснещи последни свещички в местността!

Зелено :)

Училището...

Музеят...

Градинката между музея и училището

И красотата навсякъде :)

................................   .........................................   ..........................................

Това е само малка част от богатството на този град и на местността изобщо. Извира прелест километри наоколо. Време трябва. А и не е хубаво човек да се "нагълта" наведнъж. Парче по парче, хапка след хапка, за да се усети ритъма. Разграбването не носи удоволствие. Поне на мен ;)

И някак много държа тук да кажа на вас - приятели от блога, че през тези няколко дни идвахте често в мислите ми. Не искам да пудря с думи, макар да съм убедена, че ще се усети искрената ми непринуденост. Обаче и аз се изненадах. Това ново за мен пространство ми донесе толкова положителни емоции и като пореден фактор ми доказа, че има хубави хора, а хубавите хора се усещат и без да се виждат. Не на последно място - че писането понякога докосва по-силно от казаното в "ефир", а виртуалният диалог прегръща и по-осезаемо от "живия" такъв. Когато се прибрах след пътуването и приведох багажа, децата и къщата в стандартния ред и ритъм, първото, което с трепет направих, беше - дълго, горещо кафе и изчитане на един дъх на всичко онова, което бяхте писали в блоговете си през моето отсъствие :))) Наистина! Жалко, ако някой помисли, че влагам тук нещо различно от това, което казвам. Просто съм привърженик на представяне на "нещата от живота" такива, каквито съм ги усетила. Така че, когато ме питате какви емоции съм срещнала по пътя, да знаете, че в част от тях се включихте и вие ;)

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.