Може ли?

Всичко започна с едно Може ли.

Отвърнах: Разбира се, може, какво има, кажете? Тогава яростен мъжки поглед се втренчи в мен, готов да срази онзи, понечил да заговори чуждата жена.

А тя, чуждата, е висока и слаба, със забрадка, консервативна мюсюлманка с дрехи, сякаш ушити за възпълна дама.

В Турция  - Може ли, на чист български. Оказа се от онези, натирените от Живков през 80-те.

Вече 12 години Нежла* е омъжена за турчин и живее в Измир. Изглежда щастлива по своему. Тиха и скромна, с едва доловима усмивка.

Наблюдавах ги, предния ден ги зяпах край басейна. Направиха ми впечатление- гледка, ярко контрастираща на всичко около нас и на всичко вътре в мен.

Той, излегнал се на шезлонга, а тя снове като тъкачка покрай ръбовете на басейна, обяснява на сина им как трябва да престане да се мята.

Нежла – от петите до главата облечена в плувен костюм, само бялото, красиво лице се подава от кръгчето, очертаващо главата й.

А той, Кемал*, съпругът й – спокоен, напет, космат и тъмен мъж.

Знаете ли, че ми липсва България, вече повече от 10 години не съм стъпвала, нямам български паспорт. Как мислите, дали ще ми издадат нов, попита тихо Нежла.

Млъкнах, защото онзи, пронизващият поглед ме следеше.

Жена ми ме сбута, явно съм зяпнал от почуда.

- Вероятно да, щом сте родена у нас?

- В Кърджали през 1971-ва...

- А майка ви и баща ви?

- Те имат български паспорти.

- Не се притеснявайте- ще дойдете и всичко ще се уреди.

Неловка тишина. Разговорът бързо приключи, съпругът следеше извивките на устата на жена си.

- You' re a muslim?, престраши се и той.

- Не, не съм мюсюлманин, българин съм, отвърнах аз.

- Оoo, комшу!

С ръкомахания ми обясни, че ще обядват, да седнем при тях. Кимнах му с одобрителен знак. Не след дълго се озовахме лице в лице.

- Чие е това дете?, учудено попита Нежла.

-Това е синът ни...-  отговори, съпругата ми.

Нежла пак сведе поглед, обърна се към Кемал и му обясни, че сме семейство и имаме син, даже двама.

Оживя! Сякаш Кемал оживя, смени цвета, забрави свъсения поглед и някак си почувствах, че вече мога да говоря... с жена му да говоря.

Разказвахме си за България, за Турция, за комунизма и капитализма. За децата и...

Приех религията на съпруга ми, затова съм облечена така, промълви Нежла и продължи: Иначе съм дизайнер и шия дрехи, с каквито е облечена жена ти- модни. Но тук е така, консервативните мюсюлмани ходят забулени. Сега е много тежко за нас. Скоро приеха закон и решиха, че синът ми няма да ходи войник, ако не махна забрадката. Мъжът ми е бесен, ама... Работи в обувна фабрика... и сега решихме малко да си починем, тук в Кушадасъ.

Продължихме... за работата, политиката, футбола... Обядът ни приключи.

Довиждане, дано утре се засечем, отново. Станах, ръкувах се с Кемал и тръгнахме, оставихме ги!

Ти нормален ли си?, сепна се жена ми. Кемал едва не ти скочи, жената говори на мен, пък ти нали все бързаш и не чакаш. Видя ли ги, видя ли!

Денят отмина. А на сутринта...

Знаете ли, днес си тръгваме. Само четири дни успяхме да изкараме, парите свършиха, пък и съпругът ми го викат на работа, спешно.

Нежла отвори малка чантичка, извади лист и химикалка, и записа.

Това е адресът и домашният ни телефон. Моля ви, елате ни на гости, за колкото дни искате, така ми липсва България. Тук знаете ли какви хора се извиват,  като правим сватби  - Дайчово, Пайдушко... Сега ще ви оставям, приятна закуска и дано се видим отново!

А иначе всичко започна с едно Може ли?

*Разказът е преживяна история, имената на героите са променени