Цветелина Драганова: Местенето на Вазов от 10-ти в 9-ти клас е неприемливо

Цветелина Драганова е преподавател по български език и литература с 25-годишен опит, в момента е учител в Езикова гимназия „Пловдив“. След интервюто, което даде за Днес.бг, публикуваме с нейно съгласие и позицията й, която е дала в сайта "Уча в Пловдив." Заглавието е на редакцията.

Докато разглеждах готвените от МОН промени в учебните програми по български език и литература в първи гимназиален етап (VIII – X клас), и аз като немалко колеги се запитах защо т.нар. обществено обсъждане се случва точно в това отпускарско време, когато едва ли е възможно да се консолидира позицията на колегията. На този въпрос може да се отговори различно, но едно е ясно – когато лятото свърши, след него ще трябва да влезем в класните стаи и да работим с учениците си. Ето защо е важно да се чуят различни гласове. Ето защо се съгласих да кажа какво мисля, и ще се опитам да бъда конкретна.

Аз лично не съм участвала в комисиите, изработили въпросните предложения – мога само да предполагам какви са били мотивите им. Някои от тези предложения приемам, с други съм категорично несъгласна.

За онези, които нямат пряк поглед върху случващото се в училище, трябва да е ясно, че става дума за програма, която влезе в сила преди 6 години и по която се дипломираха вече 2 випуска. Тя се основава на концепция за литературно образование, различна от онази, с която десетилетия наред са се формирали поколения. Защо е така, не е предмет на обсъждане тук. Уточнявам заради преките сравнения между „преди“ и „сега“ – те са некоректни и неуместни. Както инертна, непродуктивна и манипулативна е реториката, използваща глаголите „махат“, „свалят“, „орязват“. Ако си служи с неистини, разбира се.

Естествено е една нова програма да мине през период на задвижване и разработване, да крие грапавини, нефункционални „места“, които стават видими единствено в практиката, и когато те се установят, е напълно закономерно да последва институционално действие с цел корекция и промяна. Както става на този етап. Въпросът е как се извършва и как се съобщава това действие. Тук вече картината се усложнява. Ще започна поред, като маркирам най-очевидното.

Първо, някои от предвижданите промени засягат корпуса от творби от западноевропейската литература, и то основателно, в посока на това учителят да прецени кое е по-подходящо за неговите ученици – дали да представи идеологията на Просвещението посредством „Пътешествията на Гъливер“, или да заложи на „Робинзон Крузо“. Добре е, когато системата се доверява на онези, в името на които функционира. Чудесно е и учителят, и учениците да разполагат с право на избор. Добре е, че е чут учителският глас и по отношение на творчеството на Байрон. За да няма съмнения: Байрон не „отпада“ – сменя се текстът, по който ще се работи.

Второ, намирам за крайно неприемливо преместването на Вазов от началото на Х в края на IX клас. Формалният мотив е да се разпределят равномерно по брой творбите, изучавани в едната и в другата година (IX и X клас), и да се осигури достатъчно време за подготовка за НВО в края на Х клас. Тази промяна влече след себе си поне две нежелателни последици. Събирането в една учебна година (в рамките на три учебни часа, предвидени както за работа по език, така и за литературни анализи и интерпретации, и за създаване на собствени текстове) на представителни творби от няколко европейски културно-исторически епохи и направления (Просвещение, Романтизъм, реализъм, символизъм), от Българското възраждане и първите следосвобожденски десетилетия, е непосилна задача, ако трябва да се изпълни качествено, с грижа за целта и смисъла на литературното образование. Колегите, които преподават Ботев на деветокласници, много добре знаят за какво усилие става дума. Ако към това прибавим „Левски“ и „Под игото“, и то в самия край на учебната година, когато учениците съвсем естествено гледат към ваканцията, резултатът е предизвестен. Няма какво да се лъжем. Работата по осмисляне на Ботевото и Вазовото творчество като врата към националното ни самопознание отвъд патриотарските клишета и кухия патос – самопознание трудно и често неласкателно, е задача от първостепенна важност, която изисква оптимални учебни условия, в това число необходимата нагласа и степен на зрялост у учениците.

От друга страна, съзнавайки тази отговорност и надбягвайки се с календара, учителят по български език и литература ще се опита да спечели време за сметка на работата с текстовете от западноевропейската и руската литература – щета, не по-малко сериозна и укорима. И там, където уж му се дава възможност да преподава и Балзак, и Флобер, и Бодлер, и Верлен например, той вече е принуден да редуцира. Да не забравяме, че същият учител предходната година е имал нелеката задача да доведе Сервантес и Шекспир до света на 14-15-годишните. Какво означава това и защо тази задача се превръща в тежка повинност, е друг въпрос. Няма да се разпростирам тук, но не мога да не повторя, че познаването на „небългарската“ литература е не просто знаене на големи имена и заглавия – то е условие за владеене на  цивилизационен и ценностен код, особено насъщен в дните, в които живеем. Колкото повече свиваме това пространство, толкова повече се капсулираме и „самоколонизираме“, а така може да се окажем лоши пророци на собствения си път. Понеже все пак говорим за литература, добре е да чуем какво казва Йосиф Бродски, руски и американски поет впрочем, в своята Нобелова реч през 1987: Вярвам (…), че челият Дикенс по-трудно би убил себеподобните си в името на някаква идея от онзи, който никога не е чел този писател. Думата ми е именно за четенето на Дикенс, Стърн, Стендал, Достоевски, Флобер, Балзак, Мелвил, Пруст и т.н., тоест за литературата, а не за грамотността и образованието. Онези, за които Бродски е твърде далече, нека прелистят по-внимателно Ботев и да си припомнят писмото му до Иван Драсов век по-рано: …преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…

Сигурно за мнозина подобни изказвания, особено пък в съседство, звучат наивно и утопично, дори смущаващо, но ако образованието по литература не се прицелва непрестанно към утопията за очовечаването на човека – и литературата, и ние, които работим в полето на образованието, сме обречени. Така че тук простата аритметика, целяща да изравни броя творби, изучавани в една година, с тези, учени в друга, е слаб, ненадежден ориентир. Не избираме домати на пазара – търсим смисъл и упование.

И накрая, но не по важност. Основният проблем в официалната позиция на МОН са не конкретните промени в списъка. Не дори онова, което най-вероятно предстои да се случи с учебниците – уж са нови, пък вече са стари… Пробойната е в аргументацията, защото тя говори за ценностни основания и за философия. Тази аргументация би следвало да изхожда от смисъла на литературното и езиковото образование, а не от някакъв инструмент за мониторинг, какъвто е НВО след Х клас. Не може основание за каквито и да е промени да са резултатите от един изпит, защото това означава да поставим каруцата пред коня, средството пред целта. В този си вид проектът на МОН изпраща смущаващо за мен послание и то е, че трябва да подчиним мечтанията, целите и всекидневните си усилия на броя точки и на статистиката. Дали става дума за умисъл, или за обикновена небрежност, не се наемам да гадая.