За едната топла вода

От сутринта ми е чоглаво. Първо мислех, че е от съседа с бургията, който явно я пуска преди кафеварката даже. За какво ли я ползва? Но е бургия, едва ли електрическата му четка за зъби издава този звук.

После реших, че ми е чоглаво, защото трябва да излизам. А дълго пътуване из София с градския транспорт през лятото не е любимото ми преживяване. Взимам си душ с ясното съзнание, че няма никакъв смисъл да го правя, защото неизбежно ще се къпя отново, като се върна. А и съм убедена, че ще съм от къпаното малцинство в автобуса. Спомням си, че наскоро един приятел написа във Фейсбук, че внимава никога да не върви срещу вятъра, особено ако има някой пред него. Упреквам се, че дали от възрастта, дали от времето (или мястото), в което живеем, но сме станали циници.

Пътуването в рейса надминава всичките ми очаквания. Освен на неповторимата комбинация от пот и готвено, мирише на разнообразен зарзават, полусварен в найлоновите торби. След три часа героично съм издържала да се добера до входната врата. Където разбирам защо именно ми е чоглаво от сутринта. Топлофикация любезно е помолила за извинението ми, че ще ме остави един месец без топла вода заради ремонт. Мигновените ми асоциации са с един мост в района на Франкфурт, който видях, като пътувах преди месец, и бях напълно убедена, че преди шест месеца го нямаше. Мост. Що за тръба е тая, дето ще се ремонтира или каквото там ще се ремонтира?!

Моментално е съставен кризисен план. Проверка в интернет на асортимента от бойлери на пазара. Най-близкият търговски обект. Известно време ровене за телефона на елтехника и след пълен провал – пак ровене в интернет за нов. След като загубих буквално цял ден да се боря със софийските реалности от всякакъв характер, ще загубя поне още два в ходенето за бойлер и уговорки с майстора. Всичко това, разбира се, струва похарчени пари и пропуснати ползи от работата, която бих могла да свърша.

Винаги съм се питала как е възможно живеенето в София да е толкова трудно, сложно и времеемко. София успешно може да се замени с който искате български град и изобщо да е метафора на България. Като се започне от придвижването, мине се през всякакъв вид институционални отношения и се стигне до пазаруването – сякаш всяко нещо трябва да е битка, да ти отнема сили и енергия, които би могъл да вложиш в далеч по-полезни неща.

И стигам все до един и същ отговор. Ние хората сме си виновни. Липсата на отношение е общественозначимо заболяване у нас, казано просто – не ни пука. Познавам, разбира се, много хора, на които им пука, които пишат писма срещу бездомните кучета в близкия парк, организират граждански протести срещу застрояване на градинките, вършат си работата с желание и професионализъм, в крайна сметка просто се опитват да живеят нормално и да възпитават децата си да бъдат честни и достойни хора.

Обаче се получава като на изборите – печели някой, а всички са недоволни и всеки пита кой гласува за него, защото аз не съм. Та и аз питам, като има такива хора, свестни хора, защо нещата са такива, къде са те, защо гласът им не се чува? А това, което аз все по-често чувам от тези хора, е „Довиждане”. За последната година емигрираха повече мои познати, отколкото по време на бума на емиграцията през 90-те. И то хора на средна възраст, образовани, с деца, постигнали определен социален статус и в никакъв случай – неудачници. Въпреки това зарязаха всичко с думите „Отивам някъде, където има полза от мен”. Където хората мислят като мен, където има правила и ред, където, ако работиш и си добър, имаш шанс да успееш. Където децата ми имат шанс да живеят нормално.

Ето, пак ми стана чоглаво. А всичко тръгна от едната топла вода...