Да си припомним "Смъртта на крал Артур"

За залеза на рицарството и тлеещите конфликти в рицарското общество, чието единство до 1230 г. е гарантирал емблематичния за епохата крал Артур, научаваме от средновековната трагедия „Смъртта на крал Артур“, дело на анонимен автор.

Когато говорим за епохата на Средните векове и за рицарството крал Артур неизбежно изниква в съзнанието ни, а легендата за безстрашния британски предводител подхранва редица емблематични художествени творби от този период.

Такава творба е и „Смъртта на крал Артур“ – трагичен роман за краха на рицарството. Това е последната пета част от романния цикъл Ланселот-Граал, в която на преден план излизат тлеещите противоречия и конфликти в рицарското общество, чието единство до този момент е гарантирал именно крал Артур.

За рождена година на романа е приета 1230 г. В началото (което е представено като своеобразно продължение на „Търсенето на Светия Граал“) и в края на произведението авторът се назовава с името Уолтър Мап, но днес е известно, че този висш служител в двора на английския крал Хенри ІІ Плантагенет умира през 1209 г., което значи, че е невъзможно той да е написал „Смъртта на крал Артур“.

Анонимният автор на творбата е прибягнал до литературна мистификация – често използван прийом от средновековните писатели, които предпочитали да обвържат творбите си с някое известно име, вместо да изтъкват своето.

Фабулата в „Смъртта на крал Артур“ разкрива дълбоката криза, обхванала двете ценностни системи, на които се основава средновековната литература – християнската и куртоазната. В творбата виждаме как ключовите за всеки рицар качества – чест, лоялност, чувство за дълг и за семейна солидарност, които са били залог за престижа и разцвета на рицарството в миналото, могат да предизвикват сблъсъци с трагичен край когато са насочени към членовете на общността.

Войнските качества на рицарите обслужват жаждата за отмъщение, а не куртоазната етика на толерантност и признаване на себеподобните. Любовта на Ланселот и Гениевра пък не само не ощастливява влюбените, а води до самоунищожаването на рицарската общност. Всичко това поражда хаос, анархия и всеобщо насилие.

Тягостното усещане се засилва и от факта, че анонимният френски автор набляга не на пространствено-времевите, а на причинно-следствените връзки в романа. Както отбелязва научният редактор на поредицата Стоян Атанасов в предговора към изданието: „Въпреки че довежда романната форма до своеобразно съвършенство, мястото на „Смъртта на крал Артур“ е между Есхил, бащата на трагедията, и Расин, неин връх от епохата на френския класицизъм.“