Емиграцията на хората с квалификация не секва. Защо?

Недостигът на квалифицирани  кадри се превръща в опасен ограничител за интензивното развитие на все повече производства и цели браншове в икономиката. Положението се влошава. Не са редки случаите, когато доста големи проекти на чуждестранни инвеститори, за които има решение да бъдат реализирани в България, не стартират поради невъзможността да се осигури необходимия персонал, пише проф. Стефан Стоилов в публикация в „Труд“.

Този недостиг през последните години се задълбочава и възпроизвежда под въздействието на два процеса. Първият – интензивната емиграция на образовани и с квалификация българи. Вторият – натрупването на дефекти в средното образование, които водят до разминаване на подготовката на учениците с потребностите на икономиката.

Нарастващата острота на проблема застави държавата и бизнеса да преминат от обсъждания и констатации към прилагане на практики и определени реформи в образованието.

Реална е обаче опасността голяма част от тези добре подготвени в резултат на реформите младежи да бъдат погълнати от емиграционния поток. В тази оценка няма никакво преувеличение – практиката е доказателство за това. Един пример, който е показателен за актуалната действителност у нас. Хотелиерският сектор има нарастващ глад за квалифицирани кадри. В същото време голяма част от випускниците на два реномирани колежа по туризъм отиват на работа в чужбина – веднага или след година работа в България.

Да се спре емиграцията от България е невъзможно. А и икономически е неоправдано. Първо, българската икономика не може да предложи работа на над 1 млн. емигрирали и още 350 хиляди регистрирани безработни.

Наистина има глад за квалифицирани работници, но е факт също така, че има стотици хиляди хора в трудоспособна възраст с ниско образование, без квалификация, за които няма работни места у нас или пък се предлага работа срещу мизерно заплащане. За тази огромна група единствената алтернатива е възможността за постоянна и сезонна работа в чужбина.

И второ, само официалните преводи на емигрантите са 1.17 млрд. евро за 2014 г., а според експерти още около 30 % към тази сума е неофициално прехвърлената към страната валута. Всичко това (около 3 млрд. лв.) е много повече от прираста на БВП даже в години, когато НСИ отчита ръст от  3 %. Елементарният макроикономически анализ показва, че тези пари, които отиват главно за финансиране потреблението на домакинствата, в повечето от годините превишават отчитания ръст на потреблението или пък предотвратяват неговото понижаване.

При това положение единствено смисленият въпрос е как можем да намалим емигрантския поток, да задържим в страната преобладаваща част от хората с придобита квалификация и умения. Обикновено отговорът е – като повишим заплащането на труда. Да, но статистиката показва непрекъснат ръст на заплатите.

Въпреки това по оценка на бизнеса и имащите отношение към пазара на труда институции дефицитът на квалифицирани кадри сега е по-голям отколкото преди 7 години. И това е така за повечето сектори и производства в страната.

Логично налагащият се извод е, че подобно увеличение на заплатите не сработва като фактор за чувствително намаляване на емиграцията на хората с квалификация (а и по обща оценка на специалистите отчитаният ръст на заплатите в значителна степен е статистически ефект от променената структура на заетите в икономиката по време на кризата и депресията).

Безспорно, освен заплащането на труда влияние върху решенията на хората да емигрират оказват и редица други условия. Решаващо значение обаче има факта, че България продължава да бъде страната с най-несправедливо заплащане на труда в рамките на ЕС. Разбира се, няма как в страната, която има най-малък БВП на човек в ЕС, да не са най-ниски и заплатите. Големият въпрос е с колко по-ниски? Това може да покаже само сравнителният анализ.

Вместо абстрактни разсъждения за „справедливо – несправедливо“ да дадем думата на числата.

В България производството на БВП на човек е само 2.4 пъти по-малко от това в Еврозоната, а средната реална заплата е 4.83 пъти по-ниска.

Изводът – ако разпределението на националния доход между капитала и труда е такова като в Еврозоната, средната заплата би трябвало да е два пъти по-висока. Това е измерената несправедливост в заплащането на труда в България, ако приемем за еталон – критерий Еврозоната, ядро на която са страни, най-представителни за европейския социален модел.

Ако някой не е е склонен да приеме осреднените за Еврозоната числа, предлагам като критерий за сравнение водещата в Eврозоната страна – Германия. Ето и числата: България има 2.6 пъти по-малко БВП на човек от Германия, а средната реална заплата е 5.2 пъти по-ниска у нас. Резултатът е същия – за единица сравнима производителност на труда, за единица сравним резултат в България заплащането на труда е два пъти по-ниско, в сравнение с Еврозоната, с Германия.

Разполагаемата информация показва, че наш IT специалист стартира в Германия с над 40 хиляди евро, в третата година може да разчита на 60 – 70 хиляди евро. С отчитане на ценовите равнища в двете страни (с 46 % по-високо в Германия) това заплащане реално е четири пъти по-високо от средната заплата на такъв специалист в България (според НСИ – 12 хиляди евро).

Ако отидем докрай в този сравнителен анализ, трябва да отбележим, че при преразпределението на доходите чрез данъчната система и бюджета съществува значителна разлика между България и Еврозоната, която е в изгода на капитала в България (значително по-ниски данъци върху печалбата, висок дял на косвените данъци, много по-ниски към БВП разходи на бюджета).

Преодоляването на тази несправедливост в заплащането на труда е практически ако не единственият, то основният фактор, който може да отслаби емиграционния поток  и да задържа значително по-голяма част от хората с квалификация и умения в страната.

Държавата, съвместно със синдикатите и работодателите трябва да инициира разработването на политики, които да осигуряват чувствително изпреварващо нарастване на трудовите възнаграждения спрямо производителността на труда.  Обществото започва да осъзнава тази реална несправедливост – КНСБ вече втора година поставя този проблем в своите програмни искания.

Без такава промяна в модела на разпределение на националния доход между капитала и труда, България ще продължава да бъде страната с неоправдано най-ниски доходи и висока емиграция на хора с квалификация, най-бавно придвижващата се през последните 7 години към средните за ЕС икономически и социални показатели, с най-голям процент работещи бедни.

Като начало трябва да престане съпротивата срещу по-енергичното увеличаване на минималното заплащане на труда, да се престане с квалификациите, че това е „административна намеса“ на пазара на труда. Интересно, как не се забелязва, че такава „административна намеса“ на държавата е утвърдена практика както в най-либералните САЩ, така и в социално-либерална Германия. Преодоляването на очертаната по-горе несправедливост в заплащането на труда ще означава сериозна промяна на българския капитализъм и движение към стандартите на европейския социален модел. Бизнесът трябва да осъзнае, че няма по-мотивиран работник от справедливо възнаградения за труда му.