Прогноза за буря в Близкия изток

Година втора на арабската революция. Годината обещава да бъде бурна. Ако 2011 г. ви е харесала, то 2012 г. направо ще ви очарова: сътресенията през нея са гарантирани с идването на власт на ислямистите, боксуващите повече от всякога израелско-палестинските преговори на фона на изтеглянето на американците от района и заплахите на Иран да затвори Ормузкия проток, пише в. „Монд“.

След Тунис, Египет и Либия сега е ред на Сирия да се освободи и от тирания да премине към. . . нещо друго. Режимът на Башар Асад изгуби напълно легитимността си - както в страната си, така и в чужбина.

Падането му от власт, уверяват израелците - осведомени и заинтересовани наблюдатели, е въпрос на месеци. "Човек би казал, че става дума за чужд окупационен режим", споделя базиран в Дамаск европейски наблюдател, "режим, чиито сили смеят да се движат единствено в бронирани конвои в градовете, намиращи се в ръцете на населението". Управляващият клан разполага вече с едно-единствено оръжие - репресиите, които използва ожесточено.

При това положение и последните му съюзници започват да се оттеглят.

След като се бе установило в Дамаск, сега военното крило на палестинското движение Хамас се мести извън Сирия. Защитничката на клана Асад, Русия, която има стратегически интереси в страната и познава добре сирийската армия, вероятно ще търси сунитски генерал да замени Башар. Тя може би ще предложи убежище на сегашния президент в някоя вила в московските предградия - почти толкова романтична, но не така изискана като двореца в Дамаск.

В клуба на приятелите докрай на Сирия остава Ислямска република Иран. Рухването на сирийския режим ще нанесе удар на Техеран, за който Дамаск беше опорна точка в арабския свят. За Иран на аятоласите Сирия представлява и пряк достъп до другия му арабски съюзник - шиитската екстремистка партия Хизбула, която господства на ливанската политическа сцена.

Ливан е в напрежение - невъзможно е да си представим, че сирийската трагедия няма да се пренесе и в южната съседка.

Гражданска война в Сирия - между сунитското мнозинство и малцинството на алауитите, към което принадлежи и семейство Асад - би предизвикала метастази и в Ливан. Заразата може да обхване и Израел: за да извърши диверсия, Хизбула може да изстреля срещу Хайфа или Тел Авив ракети със среден обсег, с каквито Иран изобилно е снабдил ливанската шиитска милиция.

Ако Техеран изгуби Дамаск, ще спечели Багдад, отбелязват песимистите. Ирония на историята е, че великият стратег Джордж Буш със сигурност не си е представял, хвърляйки войските си в щурм към някогашна Месопотамия през март 2003 г ., че Ирак след американците може да замени Сирия на клана Асад в ролята й на голям арабски съюзник на Ислямска република Иран.

Властта в Багдад е в ръцете на шиитското мнозинство, въплътено от премиера Нури ал Малики, който изобщо не чака изтеглянето на последния американски войник в края на 2011 г., за да заеме възможно най-сектантска политическа позиция. Той все повече се сближава с Техеран - столица на войнственото шиитство. Малики пренебрегва и тормози сунитското арабско малцинство в страната. Ирак не е защитен от подновяване на религиозната война, която ще го разкъса ден след края на американската интервенция.

През 2012 г. в Иран ще има парламентарни избори. Един срещу друг ще се изправят поне два лагера - на върховния водач аятолах Али Хаменей и на настоящия президент Махмуд Ахмадинеджад.

Залогът в битката - маргинализиране на противника чрез възприемане на все по-радикална "революционна" линия.

Самохвалствата на едните и другите при бомбастичните им изборни обещания не биха могли да прикрият реалността: Ислямската република е преминала в отбрана.

Това се отнася както за положението във вътрешен план, където режимът вихри репресивната си оргия, отблъсквайки и малкото останала му подкрепа сред средната класа, така и в международен. САЩ и Израел смятат, че 2012 г. ще е решаваща за пресичането на опитите на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, което накара Техеран да заплашва, че ще затвори Ормузкия проток, през който минават между 35 и 40 процента от световните доставки на петрол, и да извърши изпитания с няколко балистични ракети.

Иран мислеше, че Арабската пролет ще му бъде полезна. Тя свали от власт корумпирани личности като туниския президент Бен Али или президента на Египет Хосни Мубарак, продали се на дяволския западен лагер.

Ислямската република обаче се заблуди. Пазителите на правоверното ислямско сунитство Саудитска Арабия и Катар реагираха своевременно. Монархиите в Персийския залив се чувстват застрашени от желанието за регионално господство на шиитски Иран. За да го парират, те затягат редиците на арабския сунитски лагер, финансирайки щедро ислямистките партии – основно в Египет, където се очертава триумф за Мюсюлмански братя и салафитите на парламентарните избори.

Тази година ще бъде проверка за способността на ислямистите да управляват - в Мароко, Тунис, Либия, Египет и може би в Сирия. Израелският премиер Бенямин Нетаняху се позовава на тази променяща и по-враждебна към страната му среда, за да попари всяка перспектива за основаване на палестинска държава.

Той се ползва с безусловната подкрепа на американския Конгрес и разчита на победа на републиканец на изборите през ноември. Претендентите за републиканската кандидатура се надпреварваха да дават обещания на израелската десница: няма да има палестинска държава, американското посолство ще бъде преместено от Тел Авив в Ерусалим и т.н.

Нетаняху осигурява постоянно разрастване на израелските заселнически колонии на палестинска територия. По този въпрос той накара Барак Обама да отстъпи, след като не успя да убеди израелския си приятел да спре трайно заселничеството.

Този факт беше отбелязан в арабския свят, където Америка изглежда в отстъпление и не толкова влиятелна както преди. И макар да има вакуум, то той не се запълва от никой. Нито една от големите сили - Китай, Русия, Европейския съюз и т. н. няма засега амбицията да поеме щафетата. Играта се води от местните сили - Саудитска Арабия, Турция, Иран. Близкият изток – както никога, вероятно, изглежда е господар на съдбата си.

(БТА)